ГЛАВА ІI
КРАТКА КРИТИКА НА ЕВОЛЮЦИОННИЯ МОДЕЛ
ЗАБЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА: Тази глава беше записана от магнитофонния запис на лекциите на о. Серафим на „Православния курс по оцеляване” през лятото на 1975 година. Названията на разделите на главата и някои допълнения към текста бяха внесени от неговия писмен план на този курс. Допълнения бяха избрани също така и от предходни лекции на същия този курс, които допълват тази дискусия с необходимата предистория.
- Въведение
Сега ние се насочваме към ключовото понятие, което е извънредно важно за разбирането както на религиозния, така и на светския мироглед на съвременния човек. Тази идея е извънредно сложна, и тук ние можем да направим само кратък обзор на проблемите, заключаващи се в този въпрос.
„Произходът на видовете” на Чарлз Дарвин, издаден в 1859 година, мигновено е бил приет от много хора и скоро станал много популярен. Томас Хъксли и Хърбърт Спенсър в Англия заедно с Ернст Хекел в Германия (автор на „Загадките на вселената”, 1899) и други, популяризирали идеите на Дарвин, направили еволюцията център на своята философия. Тя, както им изглеждало, обяснявала всичко. Разбира се, хора, подобни на Ницше, я подели и я използвали в своите така наречени духовни пророчества. И така, представителите на водещата школа на западната мисъл – която рационализмът отнасял все по-далече и по-далече – приели еволюцията. И до ден днешен, може да се каже, еволюцията се явява основна догма на „водещите” мислители, тези, които вървят в крак с времето.
От самото начало, обаче, тя се оспорвала от много хора. Още по времето на Дарвин бил известен католическият мислител Джордж Джаксън Миварт (автор на „За произхода на разновидностите”, 1871), който вярвал в еволюцията, но не в Дарвиновата идея на естествения отбор, което довело Дарвин до отчаяние след като последният открил, че неговата идея не може да бъде доказана. Особено през периода на последните десет – тридесет години бяха издадени много обективни критически работи за еволюцията. Както показват тези трудове, повечето книги, поддържащи еволюцията, изхождат от предпоставки и допускания, произтичащи от натуралистическия мироглед.
Понастоящем съществува даже общество в Сан-Диего, наречено Институт за изследване на Сътворението на Света, което издаде няколко добри книги. Самите те са вярващи хора, но техните книги разглеждат еволюцията напълно абстрахирано от религиозната гледна точка. Според тяхното мнение съществуват два модела за разбиране на вселената: единият от тях е еволюционният, другият – моделът на сътворението на света. Те се занимават с фактическите данни за историята на земята, например – геологическите пластове и др. п., и се опитват да разберат към кой модел ни насочват те. Те са стигнали до извода, че фактическите данни се съгласуват много по-добре, ако се следва модела на сътворението на света, ако приемем, че Бог е Този, Който е сътворил всичко в началото, и ако възрастта на земята е не милиарди години, а само няколко хиляди. От друга страна, еволюционната теория се нуждае от редица корекции. В това отношение тя е сравнима с модела на вселената на Птоломей (в сравнение с модела на Коперник). Подобно на Птоломеевия модел, еволюционният модел се оказва тромав и нескопосен.
Някои от членовете на този институт посещават различни университети. За последните една-две години те проведоха няколко публични обсъждания пред аудитория от хиляди слушатели в университетите в Тенеси, Тексас и др. Интересът беше твърде голям. Тези, които се изказваха в защита на еволюцията, не бяха в състояние да представят разумни доказателства в нейна подкрепа и, фактически, по някои въпроси се оказаха незапознати с последните открития на палеонтологията.
Натрупали опит и знаещи хора има на страната както на едната, така и на другата гледна точка. Тук ние дори няма да обсъждаме въпроса за атеистическата еволюция, защото това е философия на безумци, хора, които са способни да повярват, както казва Хъксли, в това, че ако поставите група маймуни зад печатни машини, то в края на краищата те ще ви напишат Британската енциклопедия, ако им предоставите достатъчно време – ако не за милиони, то за милиарди години, съгласно закона за вероятностите. Някой е направил изчисления по закона за вероятностите по отношение теорията на еволюцията и е стигнал до резултата, че такова нещо в реалността просто не може да произлезе. Действително, който вярва в тази теория, той може да повярва в каквато и да било нелепост.
По-сериозно е разногласието между теистическата еволюция, приемаща, че Бог е сътворил света, който след това е еволюирал, и християнската гледна точка. Тук трябва да отбележим, че гледната точка на фундаменталистите е невярна в много моменти, защото фундаменталистите не знаят как да тълкуват Писанието. Те казват, например, че книга Битие трябва да се разбира (напълно – бел. на прев.) „буквално”, което е невъзможно. Светите Отци ни казват кое следва да се разбира буквално и кое не.
Първото недоразумение, което трябва веднага да се отстрани, още преди началото на обсъждането на този въпрос, е по отношение на яснотата на разграничаването между еволюцията и появяването на разновидности. Възникването на разновидностите е процес, с помощта на който хората получават различни хибриди грах, различни породи котки и т.н. За петдесет години експерименти, например, е получена нова котешка порода: съчетание между сиамска и персийска котка, наречена хималайска котка, която има дълга козина, като при персийската, с цвета на сиамската. Първоначално това е станало непреднамерено, но породата не е могла да възпроизведе своето потомство в чист вид; и само след много години опити е получена новата порода, която възпроизвежда своето потомство. Подобно на това съществуват различни породи кучета, различни разновидности растения и даже самите човешки „раси” се отличават с голямо разнообразие: пигмеи, хотентоти, китайци, скандинавци – всички различни човешки типове, които произхождат от един предшественик. Ето защо въпросът за разновидностите не трябва да се смесва с еволюцията.*
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*В своите записки о. Серафим пише: ”Общественото съзнание разбира под понятието „разновидност” доказателство за много по-голямото понятие „еволюция”. Ние ще оставим учените да определят границите на измененията, наблюдавани от тях. Но такава грандиозна концепция като еволюцията не може да бъде доказана от появата на такива малки разновидности, като наблюдаваните от науката днес…”
„Нека учените да определят границите на разновидностите, и нека използват термина и понятието „еволюция” за обяснение на измененията, но нека да изоставят метафизическите схеми, посредством които се опитват да екстраполират малките изменения във всеобхватен принцип. Ако пък последното е вярно, нека самите данни да ни укажат това по естествен начин, без насилие при интерпретацията на фактите.” – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Без съмнение, съществуват много разновидности на един вид творение, но тези разновидности никога не произвеждат нещо ново, а само различни разновидности кучета или котки, или боб, или хора. Това, фактически, е по-скоро доказателство срещу еволюцията, отколкото в нейна защита, доколкото на никого никога не му се е отдало да получи нов вид творение. Различните „видове” – този термин сам по себе си е твърде произволен – в огромното мнозинство от случаите не са способни да произведат потомство, а в немногото случаи, когато такава способност се проявява, потомството не е способно за възпроизводство. За това и свет. Амвросий Медиолански казва: „Това е пример за тебе, о човече, да престанеш да се месиш в Господните пътища. Бог е определил на всяка твар да се отличава от другите.”
- Историческият контекст
По време на епохата на Просвещението възгледите за света са били съвсем стабилни. Непосредствено преди началото на този период англиканският архиепископ Ашер Армага направил летоизчисление по генеалогиите на Ветхия Завет и стигнал до извода, че светът е бил сътворен в 4004 г. преди Р. Х.* Нютон вярвал в това, и ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Летоизчислението на архиепископа е публикувано в 1650 година и скоро след това било внесено като справочна забележка към книга Битие на английския превод на Библията. Неговите изчисления се основавали на мазоретския (еврейски) текст на Ветхия Завет. Според летоизчислението на Септуагинта, (гръцкия) текст на Ветхия завет, който се използва от православните християни, земята е около 1500 години по-стара, отколкото по летоизчислението на архиепископ Ашер. – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
просвещенският мироглед приемал благосклонно идеята, че Бог е сътворил света за шест дни, а след това го е оставил да се развива по своя естествен начин, и че всички видове са били такива, каквито ги виждаме днес. Учените от това време са били съгласни с това.
Към края на епохата на Просвещението, обаче, революционният пламък започнал да се разгаря, а устоялият през вековете мироглед започнал да се руши, и някои от учените вече издигали по-радикални теории. В края на осемнадесетото столетие Еразъм Дарвин, дядо на Чарлз Дарвин, вече издига хипотезата, че всичко живо произхожда от единна първична нишка, нещо, което точно съответства на смисъла на днешната теория на еволюцията.* Не за един вид или род става дума в неговата теория, а се предполага, че ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Книгата на Еразъм Дарвин „Зоономия”, в която той предложил тази теория, била публикувана в 1794 година. – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
всички различни видове създания са се развили от първично сгъстяване или нишка по пътя на трансмутацията. „Ще бъде ли прекалено дръзко – пита той – да си представим, че за грамадния период от време, откакто е започнала съществуването си земята, може би милиони години до началото на човешката история – ще бъде ли прекалено дръзко да си представим, че всички топлокръвни животни са се развили от една нишка?”
Това ново обяснение на Еразъм Дарвин е било устремяване на духа на Просвещението към открития рационализъм и опростяването. Колкото по-дълбоко прониквал в съзнанието рационализмът, толкова по-просто (както предполагал той) било да се обясни произхода на живота от една жива нишка, отколкото да се допуска „по-усложненото” обяснение, че Бог е привел към живот изведнъж всички видове създания.
Скоро след това била предложена от един естествоизпитател, дьо Ламарк (автор на „Философия на зоологията”, 1809), определена еволюционна теория, идеята на която се състояла в това, че като необходими изменения за еволюирането на един вид в друг, служат придобитите признаци, предаващи се по наследство. Това така и не е било доказано и фактически било опровергано. Поради това и идеята за еволюцията не могла да се наложи по това време.
Обаче в същия този период, началото на деветнадесети век, бил даден голям тласък на идеята за еволюцията от един крупен геолог. Това бил Чарлз Лайел, който в 1830 година издигнал теорията на униформизма, т.е. всичко, което виждаме на земята днес, не е следствие от катастрофи – внезапен всемирен потоп или нещо подобно – а се обяснява по-скоро с факта, че процесите, действащи днес, са били в действие през всички векове, от началото на този свят, доколкото ние въобще можем да изследваме миналото. За това, ако разгледаме Големия каньон, ще видим, че реката е разяждала каньона и можем да пресметнем – като вземем под внимание скоростта на течението на водата, нейния настоящ обем, качеството на почвата и така нататък – колко време е било необходимо за образуването на каньона. Лайел смятал, че ако предположим, че такива процеси са протичали винаги и с постоянна и неизменна скорост – което е много рационално и се поддава на изчисление – ще можем да достигнем до единно обяснение на всичко съществуващо. В своята книга „Принципите на Геологията” Лайел пише:
„Нито една от причините, от най-древните времена, към които можем мислено да се върнем назад, и до наши дни, никога не е действала по начин различен от този, по който действа сега и със сила на енергията различна от тази, която проявява сега.”
Разбира се, доказателства за това няма, това е само хипотеза.* ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*В 1831 година, една година след публикуването на „Принципите на Геологията” на Лайел, Дарвин я чел на борда на кораба „Бигъл”. След завършването на пътешествието Лайел станал ментор на Дарвин, и от по-късно изявление на Дарвин става ясно, че идеите на Лайел са го накарали да се замисли за прилагането на принципа на униформизма и към историята на живите същества. От частната преписка на Лайел се виждало ясно, че той възнамерявал да скъса с това, което нарича „Мозаечна геология”, т.е. обясняването на геологическите пластове с отчитане на последствията от Библейския потоп.
Хенри М. Морис пише: ”Трябва да се отбележи, че както Дарвин, така и Лайел не са получили научно образование в съвременния смисъл на думата. Дарвин е бил студент-вероотстъпник във факултета по богословие, получил само степен „богослов”. Чарлз Лайел е получил образование като юрист, а не като геолог. Водещите геолози от онова време – Кювие, Бъкланд, например – вярвали в катастрофизма, и мнозина геолози в наши дни се връщат към подобни възгледи. На Лайел трябва да е било известно, че фактическите данни в геологията в по-голямата си част свидетелстват в полза на катастрофизма, а не на униформизма. Независимо от това, той безапелационно настоявал на големия срок на развитие на земята и принципа на униформизма, изключвайки със сарказъм Библейската хронология.” (Морис, „The Long War against God”, стр. 162).
Стивън Джей Гулд, един от водещите еволюционисти днес, фактически обвини Лайел в налагането на неговата система с измама: „Лайел в действителност разчитал на своята юридическа ловкост при осигуряването на неговия принцип на униформизма на статуса на единствено верен закон на геологията… Той дал приоритет на своето въображение над научните данни.” (Гулд, „Ever Since Darwin”, стр. 149-150). – Ред.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Тази идея, заедно с идеята, която тогава печелела все повече симпатии – че един вид еволюира в друг – е довела до още една идея. Така, след като били обединени тези две идеи, възникнала мисълта, че по-скоро възрастта на света не е само няколко хиляди години, както ясно твърдят християните, а много повече – много хиляди или милиони години, или даже повече. Така възникнала идеята за все по-голямата и по-голяма възраст на земята. Но отново тази вяра (в това, че светът трябва да е много древен) била само предположение; това не било доказано.
Тази идея вече прониквала в умовете на хората, когато през 1859 година била публикувана книгата на Чарлз Дарвин, предлагаща идеята за естествения отбор. Идеята на Дарвин се противопоставяла на идеята на Ламарк, който казвал, че жирафът е еволюирал, защото неговият предшественик с къса шия я протягал, за да достигне по-високо растящите листа, а у неговото потомство шията вече била с няколко сантиметра по-дълга; потомците му, на свой ред, протягали шия още повече и постепенно жирафът
станал такъв, какъвто го знаем днес. Това противоречи на всички научни закони, защото такова нещо не се случва в природата. Придобитите признаци не се наследяват. Например, когато на робините-китайки им бинтоват краката, дъщерите им винаги се раждат с нормални крака.
Идеята на Дарвин пък се заключавала в това, че може би е съществувала двойка жирафи с по-дълги шии; те се обособявали, защото всички останали представители на вида измирали вследствие на неблагоприятните условия на околната среда или на стихийни бедствия, болести и т.н., а тяхното потомство вече е имало по-дълги шии, вследствие на възникналото изменение; нещо, което учените днес наричат „мутация”. Такова нещо е могло да възникне в началото и случайно, но след като двойката жирафи с измененията дала потомство, процесът на репродуциране на измененията е продължавал столетия.
Разбира се, това е само предположение, тъй като не съществуват свидетелства, че нещо подобно е станало. Но това се врязало в съзнанието на хората, които били готови за възпламеняване като разпалки, и ето – искрата се появила. Идеята изглеждала толкова целесъобразна, че, по силата на това, просто пленила умовете, а не защото била доказана.
Между впрочем, предположенията на Дарвин почти изцяло били основани на неговите наблюдения на разновидности, а не на еволюция. По време на своето пътешествие из островите Галапагос Дарвин бил удивен, откривайки съществуването на тринадесет разновидности на един вид чинка. И като причина за този факт счел съществуването на една първична разновидност, която се изменяла в съответствие с условията на обкръжаващата я среда. Това не е процес на еволюция, а е поява на разновидности. От тук той насилил извода, че ако се натрупват подобни малки изменения, в крайна сметка възниква съвършено нов вид. Проблемът на опита това да се докаже научно се състои в това, че никой никога не е наблюдавал тези големи изменения; наблюдавани са изменения само вътре в рамките на един отделен вид.*
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Тази закономерност се обяснява с това, че, както показват генетичните изследвания, възможността да се появят разновидности в отделен организъм е ограничена наследствено от генетичния фонд на този организъм. „Иначе казано, - пише Филип Е. Джонсън – причината кучетата да не израстват до размерите на слона, или, което е още по-малко вероятно, да не стават слонове, съвсем не е тази, че ние недостатъчно време сме се занимавали с племенна селекция. Кучетата нямат генетичната възможност за подобна степен на изменение – растежът на кучето се прекратява, когато достигне този генетичен предел.” – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
- „Доказателствата” на еволюцията
Нека да разгледаме така наречените доказателства на еволюцията, за да разберем какво представляват те. Ние няма да се опитваме да ги опровергаем, а само ще разгледаме качеството на използваните доказателства, за да разберем какво убеждава хората да вярват в еволюцията.
1. Общоизвестния учебник по зоология, който все още се ползваше преди двадесет години, „Обща зоология”, съставен от Трейси И. Сторер, изброява редица доказателства. Първото доказателство в тази книга е наречено „сравнителна морфология”, т.е. сравнение на строежа на тялото. Хората имат ръце, птиците криле, рибите плавници – книгата илюстрира убедителна диаграма, която ги изобразява твърде сходни едни на други. Птиците имат нокти, а ние пръсти – и книгата показва как едното е могло да се развие в другото.* Всички създания са показани като имащи ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*На подобна илюстрация на стр. 215 от „Обща зоология” „хипотетичният преходен тип” (на когото се позовават на доверие) е показан като намиращ се някъде между плавника на рибата и крайника на сухоземното. С други думи, ако не е имало преходен тип, то авторът би следвало да го измисли. – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
много сходно устройство, а различията в структурата са систематизирани в съответствие с различията на фенотипа и генотипа. Това, разбира се, не е доказателство. Макар и всичко да е много логично за този, който вярва в еволюцията.
От друга страна, научните креационисти казват, че ако вие вярвате, че Бог е сътворил вселената, всепронизващият план на творението трябва да е бил заложен от Него в основата на всичко съществуващо; ето защо, всички творения трябва да бъдат в основата си подобни едно на друго. Ако вие вярвате, че Бог е сътворил всички създания, тези диаграми ви убеждават в това, че, да, Бог ги е сътворил по план. Ако вие вярвате, че едно създание е еволюирало в друго, то като погледнете тази диаграма ще кажете, да, едното е еволюирало в другото. Но тук напълно отсъства доказателство както за, така и против еволюцията. В действителност хората приемат теорията на еволюцията на основата на нещо друго, а след това разглеждат тези диаграми, които ги убеждават още повече в това.
2. Второ, съществува „сравнителна физиология”. В книгата „Обща зоология” се твърди: „Тъканната и флуидна структура на организмите разкрива множество основни сходни черти във физиологическите и химически свойства, които са паралелни на морфологическите особености.” Например,
„…от хемоглобина в кръвта на гръбначните животни може да бъдат получени оксихемоглобинови кристали; тяхната кристална структура … съответства на класификацията на гръбначните, основана на строежа на тялото. Всеки от видовете се отличава от другия, но всички те имат общи черти. По-нататък, всички птици имат нещо сходно, но се и отличават от бозайниците или рептилиите по кристалната структура, получена от тяхната кръв.”
Тук може да се каже съвсем същото, което казахме за морфологията. Ако вярвате в сътворението на света, ще кажете, че Бог е сътворил създанията подобни, със сходна структура на кръвта и всичко е ясно. Ако вярвате в еволюцията, ще кажете, че един вид е еволюирал в друг. Системата на датиране е разработена на базата на резултатите от анализа на утаяването на кръвта. Учените са забелязали, че тези резултати имат общи характеристики във всеки отделен вид, че има нещо общо и в рамките на един генотип, но че те се различават при различните генотипи: при птиците и при маймуните, например. На тази основа те правят определени изчисления и определят колко години разделят различните живи същества по еволюционната скала на развитието. Както често това се случва, техните изчисления не вземат пред вид нищо друго. Ако се приеме за основа такъв разчет, другите системи на датиране трябва да претърпят изменение; така че всичко това си остава твърде противоречиво. В действителност това нищо не доказва, защото може да бъде прието и като доказателство за еволюцията, и като доказателство за сътворяването на света от Бога.
3. Съществува трети аргумент, наречен „сравнителна ембриология”. В учебниците от типа на „Обща зоология” са използвани илюстрации, показващи, че зародишите на рибата, саламандъра, костенурката, кокошката, свинята, човека и др. изглеждат твърде подобни един на друг и се съобщава, че те постепенно се развиват по различен път. Може да се види, че ембрионът на човека има така наречените „хрилни прорези”. По такъв начин, това говори, уж, за неговия предшественик.* Ернст Хекел в своята ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Това служи за доказателство, че човекът уж произхожда от водните животни, които имат хриле. – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
„теория на рекапитулацията” и „биогенетически закон” твърди, че „отделният организъм в своето развитие (онтогенеза) проявява тенденция към повтаряне на стадиите, през които са преминали неговите предшественици (филогенеза)”. Днес тази теория вече не се приема от еволюционистите. Учените стигнаха до извода, че „хрилните прорези” изобщо не са хрилни прорези, а част от процеса на съзряването на това, което се развива в шийната област на човека. Така това доказателство беше окончателно отхвърлено. Но отново се използва аргумента, че сходството в признаците означава доказателство, което, разбира се, не е вярно.
4. Още едно доказателство, което някога е звучало по-убедително, отколкото днес – това е наличието на „рудиментарни” органи. Еволюционистите заявяват, че определени органи, такива като апендиксът у човека, не изпълняват никаква функция, и са останали в организма от предшестващ стадий на неговата еволюция, когато в организма на маймуната или други човешки предци тези органи са се използвали. Открива се, обаче, че все повече и повече от тези „рудиментарни” органи имат определено предназначение: оказва се, че апендиксът, например, изпълнява определена жлезиста функция, така че този аргумент също отпада.* Само от това, че на нас не са
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*”В последните години беше доказано, че практически всички така наречени „рудиментарни” органи, особено органите на човека, изпълняват определени функции в организма и съвсем не са рудиментарни. На времето еволюционистите заявяваха, че такива рудиментарни органи има около 180 в организма на човека, но сега те не издигат вече такива претенции практически за нито един от тези органи. За такива се смятаха щитовидната жлеза, тимусът, опашната кост, пинеалната жлеза, мускулите на ушите, сливиците и апендиксът. Известно е, че всички изброени органи изпълняват необходими, а често и много важни функции.” (Хенри Морис, „Scientific Creationism”, стр. 76). За подробно запознаване с тази тема виж книгата на Dr. George Howe, ““Vestigial Organs” are Fully Functional”. – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
ни известни функциите на някой орган, изобщо не следва изводът, че той е остатъчно явление от някаква низша форма на живот.
5. След това следват аргументите от палеонтологията, която изучава вкаменелостите. Разбира се, първото, изглеждащо убедително, доказателство следва от изучаването на геологичните пластове, например, на Великия каньон, където се наблюдават разнообразни пластове; колкото по-ниско е пластът, толкова по-примитивни изглеждат да са в него останките от живи същества. Учените датират пластовете по намиращите се в тях останки.
Тези пластове били открити в деветнадесети век и започнало определянето на тяхната възраст; сега съществува разработена система, по която учените определят кои от пластовете са по-древни и кои са по-млади.* Обаче самата система за датиране се ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Схемата на „стратиграфската таблица”, съставена от еволюционистите (където на всеки пласт съответства хронологична дата), като схема на целия слой на утаечните скали с определена мощност на пласта, не съществува в природата. „Това е въображаемо построение, което е било синтезирано по пътя на сравняването на каменната порода на пласт от една част на света с такъв, който изглежда подобен на него, от друга част на света.” Виж: Ричард Милтън, „Shattering the Myths of Darwinism”, глави 3, 7. – Ред.
нуждае от доказване, тъй като пластовете често са разположени „преобърнати” и тяхното формирование противоречи на еволюционния модел,* поради което на учените ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*”Британска енциклопедия” (издание 11-то) признава, че в някои месторождения пластовете са сформирани „преобърнати” (т.е. примитивните живи същества се намират на по-високо ниво отколкото „по-високо еволюиралите”).
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
им се налага да приспособяват своята система към фактическото свидетелство на получаваните данни. Също както и Птоломеевата система е трябвало да бъде приспособявана към фактическата реалност (за което били измислени епициклите, тъй като не се наблюдавало регулярност в движението на планетите спрямо земята), така и еволюционистите, откривайки, че според тяхната теория геологическите пластове са разположени „преобърнати”, са принудени да приспособяват своята система към фактическите научни данни. Те определят възрастта на пластовете по намерените в тях вкаменелости. Но откъде им е известно, че вкаменелостите, намиращи се в тези пластове, са разположени в правилен порядък? На тях това им става известно, когато тук-там намерят вкаменелости, разположени в „правилен” порядък съгласно еволюционния модел, тогава те и разработват своята система. И напълно естествено, ако разгледаме тази система по-внимателно, се оказва, че тя самата се нуждае от доказателства. Така възниква необходимостта от вяра в това, че тази система съответства на фактическата реалност.
Тук се откриват редица недостатъци. От една страна, вкаменелостите на живи организми се явяват съвсем неочаквано във всеки от пластовете, а преходните типове, които според еволюционната теория за развитието би трябвало да съществуват, отсъстват. От друга страна, в продължение на изследванията, в пластовете се откриват такива животни, които съвсем не би трябвало да се намират там. Така, например, в пластовете от докембрийския период се откриват главоноги [Tribrachidia] и други видове високо развити животни, които не би трябвало да се намират там, тъй като те са еволюирали „стотици милиони години” по-късно. Поради това е необходимо или да се промени еволюционната история на тези организми, или всичко това да се смята за изключения.
С една дума, няма доказателства, че тези пластове са се сформирали за милиони години.* Креационистите, които говорят за реалността на Ноевия потоп, казват, че е не ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Униформисткият модел, предполагащ, че геологическите пластове са се формирали постепенно в течение на милиони години, не се поддържа от нито едно доказателство. Съвременните геологически процеси показват, че днес никъде каменните породи не образуват нищо подобно в съществуващите пластове. Това указва на произхода на пластовете в резултат на катастрофа. Виж Ричард Милтън, „Shattering the Myths of Darwinism”, стр. 72-79, и Хенри Морис, „Scientific Creationism”, стр. 101-111. – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
по-малко възможно потопът да е бил причината за тяхното образуване. По-простите водни животни, живеещи на морското дъно, в по-голямата част от случаите, би трябвало да загинат първи, а рибите и другите организми живеещи по-близо до повърхността на океана би трябвало да ги следват. По-развитите от тях живи същества, включително и човека, би трябвало да се преместват на все по-високи места над морското равнище, спасявайки се от увеличаването на нивото на водите. В пластовете би могло да се намерят малко човешки останки, тъй като човекът би следвало да се е опитвал да се спаси с лодки или други средства от надигащият се потоп.* ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Доктор Хенри Морис пише по-нататък: ”Факт е, че макар и този порядък да е очакван от всички, налице са много изключения, както в смисъл на отсъствия, така и в смисъл на обратна подреденост на неговите звена; такъв ред може да се предполага, разбира се, при условията на потопа, но е извънредно трудно да бъде логически обяснен, ако се изхожда от изискванията на еволюцията и унифоризма. („The Genesis Flood”, стр. 276).
Доктор Дейвид М. Роп, куратор по геология в естественоисторическия музей на геологичните находища в Чикаго (в който е изложена най-голямата колекция на вкаменелости в света), е провел обширно изследване на последователността в която са разположени вкаменелостите и стигнал до следния извод: „В годините след смъртта на Дарвин неговите поддръжници и последователи се надявали да намерят предсказвания порядък на последователността на вкаменелостите. Но се оказало, че такъв не бил намерен; но оптимизмът умира последен, и съвършените фантазии започнали да се прокрадват в учебниците.”
Доктор Роп, който се смята за един от най-крупните палеонтолози в света днес, е привърженик на сътворението на света, но признава, че по отношение на находките от вкаменелости би могла да бъде приспособена практически всяка теория. Той казва също, че вкаменелостите може да са се отлагали напълно хаотично (без определен порядък), ако изобщо може да става дума за някакъв порядък (David Raup, “Probabilistic Models in Evolutionary Paleo-Biology”, „American Scientist”, януари-февруари 1977 г., стр. 57). Той даже иронично отбелязва по този повод на креационистите: „Една от ирониите на спора на еволюционистите с привържениците на сътворението на света се състои в това, че последните се съгласиха с погрешното положение, че находките на вкаменелости разкриват детайлна и подредена последователност в утаечните пластове, прекрачвайки при това грамадно времево разстояние, за да приспособят този „факт” към своята геология на потопа.” (David Raup, “Evolution and the Fossil Record”, „Science”, 17 юли, 1981 г., стр. 289).
„Иначе казано, - пише д-р Хенри Морис – Роп смята, че за геологията на потопа не е нужно да се разработва модел на потопа за обясняване на реда на отлагането на вкаменелостите, тъй като никакъв „ред” изобщо не съществува!” („The Biblical Basis for Modern Science”, стр. 363). – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Нещо повече, за образуването и съхранението на вкаменелостите са необходими изключителни условия. Живият организъм трябва да умре внезапно в определена блатиста среда, да потъне в кал или тиня, за да се образува и съхрани вкаменелост.*
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Т.е., за да се предпази от бактериално разложение или унищожаване от хищници. Нещо повече, такава утаечна порода би трябвало да се намира на значителна дълбочина, за да не могат естествените природни процеси да разрушат органичните останки.
Ричард Милтън обръща внимание на следното: „Каменни породи, съдържащи вкаменелости, днес не се образуват никъде в света. Няма недостиг на органични останки, а непокътната морска утаечна среда има в изобилие. И скелети, и кости на милиони организми има в достатъчно количество както на сушата, така и в морето.Но никъде в природата те, загивайки, не потъват бавно в утаечните пластове и не се подлагат на вкаменяване. Вместо това те са подложени на ерозия от вятъра, приливите, климатичните условия, хищниците.” („Shattering the Myths of Darwinism”, стр. 78). Този факт сочи, че съществуващите вкаменелости са се образували в резултат на голяма катастрофа. Виж Хенри Морис, „Scientific Creationism”, стр. 97-101. – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Идеята за постепенност при тези явления все повече и повече се поставя под съмнение. Сега вече има доказателства, че нефтът и въглищата и подобните им изкопаеми могат да се образуват за извънредно кратко време – за броени дни или седмици.* Относно вкаменелостите все повече и повече мнения се скланят в полза на ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Виж: John D. Morris, „The Young Earth”, стр. 102-103. – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
тяхното образуване в резултат на катастрофа.
В областта на палеонтологията като най-важен аргумент против еволюцията служи фактът, че така и не беше намерено това, което би могло да бъде наречено промеждутъчен вид. Още Дарвин е бил извънредно притеснен от този факт. Той пише:
„Количеството на промеждутъчните разновидности, които са съществували преди, [би трябвало да бъде] наистина грамадно. Защо тогава във всяка геологична формация и във всеки геологически пласт не присъства множество такива преходни звена? Геологията, може определено да се каже, не открива такава добре организирана последователна верига; и това се явява най-очевидното и сериозно възражение, което може да бъде издигнато срещу теорията. Аз мисля, че обяснението за това се крие в изключителното несъвършенство на геологичните находки.”
Днес учените казват, че са намерени извънредно много вкаменелости: Различните видове вкаменелости са повече отколкото живите видове. Но така и не са намерени повече от два вида, които могат да бъдат разглеждани като предполагаеми преходни видове. Ще възразят: а какво ще кажете за птеродактила, влечугото с криле? И ще кажат, че по такъв начин влечугото е станало птица. Но защо да не може да се каже, че това е просто влечуго с криле?*
Съществуват определени вкаменелости, които наричат „индексирани”, тъй като когато ги намерят в утайките на определен пласт, те определят относителната възраст на този пласт по находките в неговите утайки на животното, което, както мислят, е измряло в този период. Беше намерeна риба**, плаваща в океана, която се смяташе за
измряла преди седемдесет милиона години. Тъй като тя се смяташе за индексирана вкаменелост, това постави в задънена улица цялата система, а възрастта на целия пласт, която се определяше по измрялата риба се оказа съвсем невярна.***
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Животното, което еволюционистите най-често привеждат като пример за преходна форма на развитие на влечугото в птица, фактически е не птеродактилът, а археоптериксът. Филип Е. Джонсън нарича археоптерикса „необичаен случай, напомнящ съвременната птицечовка” („Darwin of Trial”, стр. 80); Хенри Морис отбелязва, че това е „мозаечна форма, не притежаваща особеностите на преходните структури” („The Biblical Basis for Modern Science”, стр.341); и даже еволюционистите Стивън Джей Гудл и Найлс Елдридж признават, че „такава любопитна мозайка като археоптерикса не може да се смята” за гладка преходна форма в находките на вкаменелости („Paleobiology”, том 3 [пролетта на 1977 г.], стр. 147). Майкъл Дентън отбелязва, че „няма съмнение в това, че тази архаична птица не се е появила като резултат от редица преходни форми от обикновено земно влечуго посредством няколко плавно преминаващи един в друг видове, способни на кратки прелитания и с все по-развиващо се оперение, докато окончателно се достигне летателната способност.” („Evolution: A Theory in Crisis”, стр. 176). – Ред.
**Латимерията, която беше открита в 1938 година недалеч от брега на остров Мадагаскар. Смятало се, че латимерията трябва да се отнася към родствениците на най-близките предшественици на земноводните. Обаче откритието показало, „че вътрешните органи не указвали на признаци на предварителна адаптация към сухоземната среда и не показвали как е могло да бъде възможно рибата да стане земноводно.” (Johnson, „Darwin in Trial”, стр. 76-77; виж също
***Съществуват и много други организми, чиито останки са били открити само в утаечни пластове, и чиято възраст, както смятали, наброява стотици милиони години, поради което ги използвали в качеството на индексирани вкаменелости – до тогава, докато не ги открили съществуващи и в наше време. Непълен списък на такива организми може да се види в книгата “Scientific Creationism” на стр. 88-89. – Ред.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Защо определени видове „еволюират”, а други си остават такива каквито са си били? Намерени са много видове в „древни” утаечни пластове, които с нищо не се отличават от съвременните съществуващи видове. Еволюционистите имат следното обяснение за това: съществуват видове от „низък произход”, които по определени причини не се развиват в нищо, застиват в своето развитие; съществуват и по-прогресивни видове, които притежават енергията, необходима за тяхното по-нататъшно развитие. Но това отново е вяра, а не доказателство. Различията между видовете вкаменелости, които са се съхранили в утаечните пластове са също толкова отчетливо изразени, както и между сега съществуващите видове.
6. По-нататък следват доказателства, които могат да се отнесат към вида „очевидна” принадлежност към семейството. В повечето учебници в разделите за еволюцията с художествени средства се представя хода на еволюцията на коня и на слона. Значителна доза субективност е прибавена като метод за доказателство, когато, например, художниците изобразяват неандерталеца прегърбен, с дълги ръце, за да напомня повече на маймуна. Това не е научно доказателство, а работа на въображението, основано на нечия философска идея. Съвсем не са малко научните данни в находките на изкопаеми, които или свидетелстват против еволюцията, или показват, че няма доказателства нито „за”, нито „против”; и при това съществуват твърде важни факти, които еволюцията не е в състояние да обясни.
В тези няколко „ясни” линии на видово унаследяване – на коня, свинята и т.н. – се виждат или изменения на разновидностите в пределите на вида (каквито, очевидно, се явяват измененията в размерите при коня), или, когато те излизат извън рамките на един вид, само предполагат (но не са в състояние да докажат това), че единият организъм е свързан с другия по пътя на прякото унаследяване.* Ако теорията на ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Относно най-известните от тези мними линии на видово родство беше публикувано следното в неотдавнашна статия в „World Magazine” (17 юли, 1999 г.): „Музеят на геологичните находища (в Чикаго) разполага с източника на този така често възпроизвеждан експонат, претенциозно демонстриращ еволюцията на коня, представящ неголеми животински скелети, след които следват малко по-големи и по-нататък – все повече напомнящи скелета на кон, изменящи се постепенно до съвременния вид на коня. На пръв поглед всичко това, изглежда, като да предоставя живо нагледно доказателство за еволюцията – нито едно липсващо звено, като се започне от ниско, приличащо на пор животно и се стигне до чудесен жребец, което и беше използвано с успех в безчислено количество учебници. Излиза, обаче, че животните, чиито скелети са така стройно организирани, нямат нищо общо едно с друго. Те се оказват представители на отделни видове, на отделни разклонения, принадлежащи към различни периоди, така че даже еволюционистите – призовани да дадат отговор от критиците на дарвинизма – бяха принудени да признаят този факт. Нека отдадем дължимото на музея на геологичните находища, който демонтира тази колекция и я замени с фотографии на славния експонат, заедно със свидетелството за неговата противоречивост.” (Gene Edward Veith, “Admitting Its Mistakes”)
Относно предположенията за линиите на видовото родство виж книгата на Дентън, стр. 182-186, 191, а също така на Милтън, стр. 102-105. – Ред.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------
еволюцията е вярна, тогава тези линии на видово родство биха могли да послужат като целесъобразно обяснение; но те в никакъв случай не се явяват доказателство за еволюцията.
7. Така нареченото, окончателно доказателство за еволюцията, са мутациите. Впрочем, ако всички останали доказателства не са истинни, то дори само мутациите ще бъдат достатъчно доказателство, според твърдението на сериозни учени.
Някои от еволюционистите, като, например, Теодосий Добжански, заявяват: „Аз доказах еволюцията, тъй като получих нов вид в лабораторията.” За тридесет години работа с плодовата мушица, която се размножава много бързо, могат да се получат толкова поколения от нейното потомство, колкото ще даде човекът за няколкостотин хиляди години. Добжански провеждал експериментите върху плодовите мушици като ги облъчвал радиоактивно, и в крайна сметка получил две, в които настъпили изменения, и които повече не се кръстосвали с останалите плодови мушици. Това е и неговото определение за видовото отличие – че те повече не се кръстосват; за това той и заявява: „По пътя на еволюцията аз получих нов вид.”
Преди всичко, това е било извършено в извънредно изкуствени условия – под въздействието на радиация; при това е необходимо да бъде потвърдена новата теория за радиоактивното космическо излъчване, за да се докаже реалността на такъв процес. Второ, това все пак е само плодова мушица. Има ли тя крила или няма, пурпурна ли е на цвят или жълта – така или иначе тя си остава плодова мушица; това е просто друга нейна разновидност. Така че той нищо не е доказал.*
--------------------
*Филип Е. Джонсън отбелязва, че „Експериментаторът може много да увеличи или намали количеството на власинките у плодовата мушица, … или да намали размера на крилата й и т.н., но плодовите мушици така си и остават плодови мушици, обикновено, при това, с понижена способност за адаптация. Според някои пресилени оценки, в резултат на опитите върху плодовата мушица е получен нов вид, тъй като представителите на популациите не се кръстосват помежду си; други оспорват това мнение и твърдят, че границата на вида всъщност е останала непреодоляна.
По всичко се вижда, че отговорът на този въпрос зависи от това доколко тясно или широко се третира определението за вид, особено по отношение на това, че популациите са ограничени в кръстосването помежду си, макар и да не са съвсем лишени от такава способност. За мен не представлява интерес развиването на тази тема, тъй като решаващият въпрос тук се заключава във възможността да се получават по този начин нови органи и организми, а не във възможността да се получават отделни популации, които не се кръстосват помежду си. Във всеки случай, преди всичко, няма основания да се смята, че този вид селекция, използвана при опитите върху плодовите мушици, е показала нещо съществено извън това, как се развиват плодовите мушици.” („Darwin on Trial”, стр. 175). – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
По-нататък, мутациите в деветдесет и девет процента от случаите са вредоносни и водят към загуби, а не към придобиване. Всички опити, в това число и опитите на еволюционистите, над които те са се трудили в продължение на много десетилетия, са доказали своята неспособност да проявят каквито и да било реални изменения, за прехода от един вид към друг, дори и при най-примитивните видове, които се възпроизвеждат на всеки десет дни. Всичко, което е направено, свидетелства за „неизменността” на видовете.*
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Наблюденията на специалиста по генетика, доктор Ли Спетнер, показаха, че „ако случайните мутации играят съществена роля в еволюцията на живота, тогава те би трябвало да внесат големи допълнения в информацията на генома за цялото време на съществуването на тази информация, от първите предполагаеми организми, до появата на целия съвременен органичен живот. Ако целият този грамаден обем информация е бил натрупан в резултат на дълга верига от случайни мутации и естествен отбор, то всяка от тези милиарди мутации би трябвало да внесе определено информационно допълнение. Но в резултат на всички изследвания на мутациите на молекулярно ниво, не беше открита нито една, която да внася каквото и да било допълнение към генетичната информация! Всички те водят до загуба на информация!” Виж авторитетното опровержение на еволюцията от доктор Спетнер „Not by Chance!” – Ред.
В заключение трябва да се каже, че няма решаващо научно доказателство в полза на еволюцията; и също така няма решаващо доказателство в опровержение на еволюцията, защото, колкото и това да изглежда съвсем нелогично или неправдоподобно с оглед на научните данни, все пак няма доказателства за това, че за милиард или трилион години маймуната не би могла да произлезе от амебата. Кой знае? Ако човек не се замисли, макар и за секунда, над това, което казват светите Отци, би могъл да помисли, че това е истина, особено, ако съществува Бог. Ако, обаче, вие предположите, че това е станало „случайно”, на вас въобще няма да ви остане нито един довод в полза на такова мнение.* За да повярвате, че всичко е станало случайно, се изисква вяра много по- ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
* Като казва „случайно”, отец Серафим има пред вид „без замисъла на създаването” или „без помощта на умен Създател”. Според неодарвинистката съвременна комплексна теория на еволюцията, фундаменталният механизъм на еволюцията се привежда в движение от случайните мутации при съвместното действие на естествения отбор. – Ред.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
голяма от вярата в Бога. Във всеки случай, свидетелствата, които разгледахме, не са лишени от смисъл за вас, от каквато и философия да се ръководите. Философията на сътворението на света в по-малка степен се нуждае от приспособяване към фактическите данни и така, тя повече съответства на опростените предположения на съвременната наука.
8. Методът на радиометричното датиране се използва като своего рода „доказателство за еволюцията”: радиовъглеродният, калиево-аргоновият методи, урановият разпад* и т.н. Всички те бяха открити в настоящото (ХХ-то – бел. прев.) ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Методът на урановия разпад е първият приложен в историята на радиометричните методи; въз основа на неговите измервания се осъществява калибровката на другите методи и той се явява главното потвърждение на разпространеното мнение, че възрастта на земята е 4,6 милиарда години. – Ред.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
столетие, някои – съвсем неотдавна. Еволюционистите смятат, че тези методи доказват, че възрастта на света е действително огромна. В един от учебниците е казано, че тези методи са предизвикали революция в определянето на възрастта, тъй като по-рано е била достъпна само относителната, а сега е известна абсолютната възраст на земята. Може да се проведе изследване на скален пласт по калиево-аргоновия метод и да се установи, че неговата възраст е два милиарда години; плюс-минус десет процента.
Но факт е, че грамадната възраст на земята е била вече предположително „известна” на учените дълго преди тези методи да бъдат разработени.От самото си зараждане методите на датиране се основават на недоказаните предположения на унформизма на Чарлз Лайел за това, че възрастта на света наброява много милиони, ако не и милиарди години. Както пише в своята книга „Ръстът на доисторическият мащаб на времето” Уилям Б.Н. Бери:
„За това еволюцията е основата на скалата на геологичното време, макар и тази скала да е била конструирана преди Дарвин и Уолас да представят за разглеждане пред научния свят своите системи на естествения отбор.”
Всичко зависи от вашата философия. Методите на радиометричното датиране „работят” само тогава, когато на вас вече ви е известно, че възрастта на света „е милиони години”*. Поради това те съвсем не се явяват революционни в определянето на възрастта на света; те просто подхождат на вече приетата система от възгледи. Ако тези нови методи на датиране биха определили, че възрастта на света е само пет хиляди години, а не три милиарда, учените със също такава лекота не биха ги приели.**
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*”Необходимо е да се помни, че, от научна гледна точка, никой не разполага с доказателства за съществуването на по-древни хронологически дати от свидетелствата за началото на писмеността от преди около 4000 – 6000 години. Всякакви дати, предшестващи началото на историята, задължително се основават на предположенията на униформизма.” (Хенри Морис, „Scientific Creationism”, стр.150). – Ред.
**Съгласно наблюденията на Ричард Милтън : „Науката е предложила много методи на геохронометрия – измерване възрастта на земята – и всички те са подложени на определени съмнения [например, загубата на хелий в атмосферата, постоянното привнасяне на соли в световния океан] … Но от всички разнообразни методи само един – радиоактивният разпад на урана и подобните му елементи – показва възраст на земята в милиарди години. И единствено този метод се е поддържал с ентусиазъм от дарвинистите и геолозите, стоящи на гледната точка на униформизма, докато всички други методи са били игнорирани.” („Shattering the Myths of Darwinism”, стр. 38). – Ред.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Стратиграфската таблица и приблизителната възраст на всички геологични пластове, съдържащи органични останки, също бяха разработени в съответствие с еволюционната теория дълго преди за първи път да стане известно за радиометричното датиране.* Която и да било обективна научна книга по тази тема ще потвърди, че определянето на абсолютният брой години на различните пластове е възможно само като се изхожда от положенията на теорията на еволюцията.
„Индексните вкаменелости” се използват като основни указатели при определянето на възрастта на геологичните пластове, а възрастта на индексните вкаменелости се определя като се изхожда от предположенията на еволюционната теория по отношение на тях.** Както посочва „Америкън джърнъл ъф сайънс” („American Journal of Science”):
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Така например, през деветнадесети век Чарлз Лайел се опитвал да установи горната граница на периода Креда, построявайки своите изчисления върху това, колко време би било необходимо на мекотелото (чиито останки били намерени в напластяванията от този период), за да еволюира до своята съвременна форма. По разчетите на Лайел периодът Креда е завършил преди 80 милиона години – това не е много далече от приетата днес цифра от 65 милиона години („Shattering the Myths of Darwinism”, стр.22). – Ред.
**Когато се провеждат различни радиометрични тестове на скални пластове по един или по няколко различни радиометрични методи, в резултат на които се получават различни данни за възрастта на този пласт (нещо което често се случва), еволюционистите се спират на тази възраст, която се съгласува с техните разчети за еволюционната степен на „индексните вкаменелости”, намерени в този пласт. Според израза на доктор Джон Д. Морис: „И отново вкаменелостите определят възрастта на скалния пласт, а възрастта на вкаменелостите се определя от еволюцията.” Противоречията в датирането на черепа KNM-ER-1470, намерен от Ричард Лики, е известен пример за този подход; по-подробно виж за това в Приложение Четири. (Виж също така Lubenow, „Bones of Contention”, стр. 247-288, и Милтън, стр. 53-56.) – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
„Единствено възможната хронометрична скала, прилагана в геологическата история за стратиграфската класификация на геологичните пластове и за датиране на геологичните събития всъщност е основана на данните за вкаменелостите. Благодарение на факта на необратимостта на еволюцията, тези данни предоставят точна хронологична скала за измерване на относителната възраст на геологичните пластове и нейната корелация в световен мащаб.”*
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*За това пише и В. М. Аласер от университета в Мериленд: „Както е добре известно, последователността на геологичното напластяване изцяло се определя от вкаменелостите; така геологичният метод предполага наличието в тези периоди на живи същества с постепенно нарастваща сложност.” („Encyclopedia Britannica” [1973], том 7, стр. 850).
Дж. Е. О’Руорк в „American Journal of Science” (януари 1976 г., стр. 53) заявява: „Образованият непрофесионал отдавна е заподозрял в използването на геологичния пласт за определянето на възрастта на вкаменелостите и на вкаменелостите – за определянето на възрастта на геологичния пласт, разсъждаване в кръг. Геологът никога не се затруднява с търсенето на подобаващ отговор на това, смятайки, че всякакви обяснения са излишни, до тогава, докато работата (по тази схема – бел. на прев.) дава резултат. Това е проява на твърдоглав прагматизъм.” – Ред.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ето защо, това е още един аргумент от вида „разсъждения в кръг”. Теорията на еволюцията не се доказва от „милионите години”, тъй като милионите години произтичат от теорията на еволюцията. И ако теорията на еволюцията не е вярна, то отпада и необходимостта от милиони години.
Второ, при методите на радиометричното датиране има няколко основни положения, които трябва да се спазват. За методите, които проследяват радиоактивния разпад на радиоактивните минерали до „новообразувани” елементи, е необходимо: (1) да се спазва абсолютният униформизъм – скоростта на разпада трябва да бъде неизменна в продължение на целия процес, (2) да няма замърсяване от външни източници – нещо, което несъмнено се е случвало, по признанието на учените, (3) материалът, чиято възраст се определя, да бъде изолиран, да се е намирал на дълбочина, на която не е имало достъп на органичен материал отвън, и най-сетне, (4) нито един от новообразуваните елементи да не е съществувал в природата, с изключение на самия „матерен” елемент. Всички тези условия са само предполагаеми, тъй като не са доказани.
Еволюционистът Уилям Б.Н. Бери пише следното за подобни недоказани предположения на униформизма, върху които се основават методите на радиометричното датиране, също както, впрочем, и всички аспекти на еволюционистката геология и палеонтология:
„Интерпретацията на всички явления, отнасящи се към миналата история на земята, зависи от принципа на униформизма в природните процеси в продължение на цялото време на тяхното протичане. Всичко, като се започне от обяснението на живота на раковините, съхранили се в геологичните пластове като останки на някога живи организми, и се стигне до установяването на геологичната възраст, с помощта на използването на скоростта на разпада на радиоактивните изотопи, такива като калий-40 и радиовъглерод-14, зависи от този принцип. Така, например, радиовъглеродният метод зависи от него в смисъла на предположението, че космическото излъчване е запазвало еднаква интензивност най-малкото през последните 35000 години (периодът от време, за който този метод се оказва най-ефективен), и че скоростта на разпада на радиоактивния въглерод винаги е била същата, както и сега. Очевидно е, че без принципа на униформизма в природните процеси, не би могло и дума да става за метода на определянето на възрастта, основан на разпада на радиоактивния въглерод.”
Мнозина, дори сред еволюционистите, признават, че радиовъглеродният метод е най-надеждният от всички методи за датиране; даже научните креационисти признават, че той притежава достатъчно ретроспективна точност за период от около 3000 години назад, „макар и с известна доза разсеяност и неопределеност”.* Той е бил изпитан ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Henry M. Morris, „Scientific Creationism”, стр. 162. Причините, по които радиовъглеродното датиране показва определена точност в рамките на 3000 години назад, но не повече, са обяснени на стр. 164-167. Виж също: John D. Morris, „The Young Earth”, стр. 64-67.- Ред.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
върху определени частици, възрастта на които вече е била установена, и резултатите в много случаи са се оказали не много далече един от друг. Но всичко, което надхвърля рамките на 2000 или 3000 години назад, се оказва твърде съмнително. Даже привържениците на тази система признават, че, тъй като периода на полуразпада на въглерод-14 е равен приблизително на 5600 години, той не може да гарантира точност в определянето на възраст по-голяма от 25500 или максимум 35000 години. Други методи, като калиево-аргоновия, този на урановия разпад и други, претендират за измерването на възрастта за периоди на полуразпад от 1,3 и 4,5 милиарда години съответно; и поради това, за определянето на възрастта на древни геологични пластове, се използват тези методи.
Радиоактивният въглерод-14 е приложим само по отношение на органичните вещества; калиево-аргоновият и урановият методи се използват за рудните пластове.* Всичко, което важи по отношение на единия метод, е в сила и за другите: трябва да бъде спазен принципът на униформизма в продължение на милиарди години и изключена всяка възможност за проникването на органични материали отвън. При калиево-аргоновия метод, например, е необходимо да се предположи, че в течение на целия процес на разпада на калия до аргон-40, е съществувал само калий-40**; при ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Радиоизотопните методи не могат да се прилагат нито към органични останки, нито към утаечните скали, съдържащи органични останки, а само към вулканичните скали, които могат да се разполагат или над, или под пластовете, съдържащи органични останки. – Ред.
**Такова предположение едва ли е оправдано. „Аргон-40 е много разпространен изотоп в атмосферата и в скалните пластове на земната кора. В действителност, аргонът е дванадесетия по ред най-често срещан химически елемент на земята, и повече от 99 процента от него съставя именно аргон-40. Невъзможно е нито с физически, нито с химически средства да се определи дали даденият образец аргон-40 е остатък от радиоактивен разпад, или е бил наличен вече в скалните пластове при тяхното образуване.” (Milton, стр. 47). Наличието на аргон-40 в калиевите минерали по време на тяхното образуване нагледно се демонстрира от изобилието на поразително погрешни данни, които дава калиево-аргоновия метод по отношение на неотдавна формирани скални пластове, чиято възраст е известна. (виж по-долу) – Ред.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
което, всичко това се приема на вяра. Ако се прави опит да се измери нещо „по-младо”, да речем, с възраст от само един милион години, като се използва метод с период на полуразпада по-голям от един милиард години, това може да бъде сравнено с измерването на нещо, чиято дължина е един милиметър, с помощта на земемерски метър - не много акуратно измерване, дори при условие, че има характера на научно изследване. Известни са многочислени случаи, когато този метод се е прилагал към неотдавна формирани скални пластове, а като резултат се е получавала възраст от милиони или милиарди години.* Поради това цялата тази система на геохронометрия е много съмнителна. По своя принцип, тя изисква съществуването на милиарди години история на земята.**
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Например, Хавайският институт по геофизика е използвал калиево-аргоновия метод за датиране на вулканичните пластове около (вулкана – бел. на прев.) Hualalei на Хаваите. Била установена възраст, която според резултатите на изследването достигала пределите на 3 милиарда години, докато пластовете са се формирали по време на изригването на вулкана през 1801 година. Също така пластове, формирали се преди по-малко от 200 години в резултат на изригването на вулкан (Kilauea), при определянето на възрастта им с калиево-аргоновия метод, показали резултати, приближаващи 22 милиона години. Възрастта на лавата, вкаменила се преди 50 години в планината Ngauruhoe в Нова Зеландия, по калиево-аргоновия метод достигнала показания от 3,5 милиона години. (Виж Милтън на стр. 38, 47-48). - Ред.
**Доктор Джон Д. Морис обяснява, че радиометричното датиране (в случая – методът на урановия разпад) е основано на предпоставката, че възрастта на земята е, най-малкото, достатъчно голяма за натрупването на радиоактивно олово (т.е., новообразувания елемент) в един даден образец, така че такова натрупване да може да се осъществи при наблюдаваната днес скорост на урановия разпад. Ако на нас би ни било фактически известно, че възрастта на земята е огромна, то би съществувала възможност радиоизотопното датиране да ни помогне да определим тази възраст в точно цифрово изражение, но даденият метод е напълно безполезен при определянето на възрастта на млада земя. Този метод вече предполага стара земя (Джон Д. Морис, „The Young Earth”, стр. 57). – Ред.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Били са използвани и други видови експерименти в различно време, например, скоростта на изхвърлянето на натрий и други химични елементи в световния океан. Измерва се количеството елементи, присъстващи в дадения момент в океана, измерва се приблизително колко от тях попадат във водата ежегодно, и от това се прави предположение за възрастта на океана; при което възрастта на океана се предполага за равна на възрастта на света. Такъв експеримент се е провел с натрия и се оказало, че възрастта на света е сто милиона години. Но било установено, че в зависимост от това
какъв елемент се използва, се получават и различни резултати: оловото показва възраст от 2000 години, други елементи – 8000 години, някои показват възраст от само сто години, а някои – 50 милиона – абсолютно противоречиви данни.
Съществуват и други експерименти. Например, проведен е експеримент, основан на скоростта на постъпването на хелий-4 в атмосферата от слънчевата корона, показващ, че възрастта на земната атмосфера не е по-голяма от няколко хиляди години.
За това и тези експерименти са твърде неточни; а някои от тях поставят под много голямо съмнение предположението, че възрастта на земята може да бъде 5 милиарда години.
Става ясно, че всичко зависи от нашата вяра. Някои учени предполагат, че възрастта на земята е огромна, защото еволюцията е немислима без това. Ако вярвате в еволюцията, нищо друго не ви остава, освен да вярвате, че земята е много древно образувание, тъй като е очевидно, че в малък мащаб от време еволюция не протича. Но що се отнася до науката, то няма въобще нито едно научно доказателство, потвърждаващо, че възрастта на земята е равна на 5 милиарда години или 7500 години – двете версии са равностойни. Всичко зависи от предположенията, от които изхождате.
4.Теорията на еволюцията, разбирана философски
И така, еволюцията, всъщност, не е научен проблем; тя е философски въпрос. Трябва да си даваме сметка, че теорията на еволюцията е била приета от определен кръг учени, философи и други хора, защото те са били подготвени за приемането на тази идея. Нека да разгледаме сега нейните философски предшественици в хода на отдалечаването на западното общество от традиционното християнство.
Както видяхме, идеята за еволюцията започнала да се заражда в края на осемнадесети век, в периода на залеза на Просвещението и началото на Революционната ера – нашето съвремие. За Просвещението е била характерна устойчивостта на мирогледа, но тази устойчивост не е могла да продължи дълго; тя е трябвало да отстъпи място на еволюционния мироглед. По-късно ще разгледаме защо е станало така.
В една от класическите работи по епохата на Просвещението, „Кризата на европейското съзнание (1680-1715)”, Пол Азар твърди:
„[В този период] в Европа произлязло стълкновение на устоите на морала. Времевият интервал между периода на Ренесанса (пряк наследник на който е разглежданият период от време) и Френската революция, за която в този период се ковяло оръжието, представлява епоха, на която няма равна по историческо значение.”
Ренесансът бил класическа епоха за съвременна Европа. В периода от време между Ренесанса и съвременността бил предприет първият сериозен опит за създаването на хармоничен синтез от новите сили, дремещи в недрата на Средните векове и изпуснати на повърхността от Ренесанса и Реформацията,* като се остави място за известна християнска духовна основа.
Първият аспект на тази нова класическа ера, на тази нова хармония, било господството на научния мироглед, който бил облечен във формата на световната машина на Исаак Нютон.** Времето на Нютон, в ранния период на Просвещението, ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*В предходната лекция отец Серафим беше показал, че след отпадането на западната църква от Православната Църква, вече нищо не ограничавало западната склонност към рационализъм. След отпадането, с появата на схоластиката, когато разумът взел връх над вярата и традицията, това станало почти веднага забележимо. – Ред.
**Сър Исаак Нютон (1642 – 1727) бил теист, който вярвал в Иисуса Христа, но ирационалността на Християнството не му давала покой. Както и други мислители на просвещението, като например, Томас Джеферсън, той посветил себе си на „спасяването” на Християнството, преписвайки Библията, като я очиствал от това, което наричал „изкривявания”, т.е. от чудесата. Той отричал Догмата за Светата Троица. (Сравни: Ian T. Taylor, “In the Minds of Men”, стр. 342 -343.) – Ред.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
станало време, както изглеждало тогава, на съгласие на науката и рационалната религиозност относно царящия в света ред, когато изкуствата процъфтели така, както никога след това не са процъфтявали на Запад.
Преди това време Западът вече бил изпитал последствията от интелектуалното брожение и даже хаоса, продължил няколко века, вследствие разпада на римо-католическия синтез на средновековието, когато се проявили нови сили, довели до горещи спорове и кървави войни. Религиозните войни, които се водили заради всевъзможни практически цели, завършили с Тридесетгодишната война в 1648 година, опустошила Германия. Против усложнеността и корупцията на католицизма въстанал протестантизмът; възродили се древната езическа мисъл и изкуства; новият хуманизъм открил естественият човек, който отхвърлил мисълта за Бога на още по-заден план; и, което било още по-значимо за бъдещето, науката, измествайки богословието, станала еталон на знанието, а изучаването на науката и нейните закони станало най-важното интелектуално занимание.
През седемнадесети и началото на осемнадесети век, обаче, било достигнато определено равновесие, и в западната мисъл се възцарила хармония. Новите идеи не изтласкали християнството, което, в крайна сметка, скоро се приспособило към новия дух на времето, а трудностите и противоречията на съвременните натуралистически и рационалистически идеи още не се били проявили. В най-просветената част на Западна Европа – Англия, Франция и Германия – изглеждало, че е настъпил златен век, особено в сравнение с периода на религиозните войни, разрушавали тези страни чак до средата на седемнадесетото столетие. Човекът от ерата на Просвещението вярвал в Бога, съществуването на Когото можело да бъде рационално демонстрирано, бил търпим към вярванията на другите и бил убеден, че всичко в света може да бъде обяснено от съвременната наука, най-последните достижения, на която жадно следял. Светът му изглеждал като гигантска машина, намираща се в постоянно движение, всеки момент, от което би могъл да бъде описан математически. Съществувала една велика хармонична вселена, управлявана като единна математическа система. Класическият труд, изразяващ тези идеи, „Принципиа на Математика” на Нютон, бил посрещнат с всеобщо признание при неговата поява в 1687 година, свидетелствайки с това самото, че образованият свят към това време вече бил достатъчно съзрял за просвещението на „новото евангелие”.
В новия синтез на Просвещението „природата”, като основна идея, заменила Бога, макар и Бог да не бил отхвърлен до самия край на този период. Векът на системата на Нютон бил също така век на религията на Разума. Религията сега била подчинена на същите норми, на които и науката, т.е. на критерия на разума, и била насочена към изучаването на външния свят. По такъв начин, продължавал процесът, който започнал със схоластиката скоро след разделението на църквите, когато разумът бил по-високо отколкото вярата и традицията. Просвещението било времето, когато хората мечтаели за религията на разумността.
Що се отнася до религията, то най-типичното течение на осемнадесети век бил деизмът. Неговата идея се състои в това, че Бог съществува, но Той като да се обезличава; т.е., Той създава света, а след това отстъпва на заден план. Самият Нютон смятал, че Той не е в състояние да пресметне всичко с точност, например, да речем, траекторията на движението на кометите; неговата идея се състояла в това, че вселената е подобна на гигантски часовник, създаден от Бога, който Той след това е оставил да върви самостоятелно, но от време на време се налага да излезе на преден план и да внася корекции, да навива часовника отново. По-късно астрономите заявили, че това не съответства на истината – все пак е възможна всеобща теория, която да обяснява всичко, включително и отклоненията в движенията, при която теория необходимостта от Бога вече се подразбира само в самото начало. Бог при това става нещо отдалечено и неопределено. На чудесата и пророчествата вече гледат с голямо недоверие, и мнозина, пишещи за това, започват да твърдят, че те са просто суеверия. В това отношение французите се отличават с още по-голям радикализъм от англичаните.
Вглеждайки се в мирогледа на Просвещението, можем да видим от каква хармонична, както изглеждало, идея той е проникнат: природата управляваща всичко, чиито тайни се разкриват на човека, Бог – все още на небето (макар и вече да не играе голяма роля), и научното знание, значението на което нараства по целия свят.
Така ние се приближаваме към вторият и главен аспект на Просвещението – вярата в човешкия прогрес. В своята книга „Формирането на модерната менталност” Дж. Х. Рандъл пише:
„Великите апостоли на Просвещението се надявали да претворят идеала на човешкото общество чрез разпространяването на разума и науката сред отделните хора. И от тук те черпели надежда в настъпването на истинското хилядолетие. От началото на [осемнадесетото] столетие и след това химнът на прогреса зазвучал още по-гръмко.
Лок, Хелвеций и Бентам положили основата на тази благородна мечта; представителите на всички школи, с изключение само на тези, държащи се за … християнския догмат за първородния грях, вярвали, с целия жар, на който били способни техните натури, в усъвършенстването на човешкия род. Най-малкото, в ръцете на човечеството сега били ключовете за неговата собствена съдба: бъдещето можело да стане едва ли не такова, каквото пожелаят хората. Отказвайки се от глупавите грешки на миналото и връщайки се към рационалното култивиране на човешката природа, човекът се придвижвал към своето благополучие, по пътя към което едва ли оставали някакви невъзможни за преодоляване препятствия.
За нас е трудно да разберем колко неотдавна се е родила тази вяра в човешкия прогрес. Античният свят не е имал подобно понятие; гърците и римляните обръщали по-скоро своите погледи назад, към Златния век, след края на който човекът се израждал. Средните векове не могли да лелеят такава мисъл. Умовете на Възраждането, които като цяло достигнали толкова много, не можели и да си представят, че човекът може отново да се издигне до нивото на славната античност; всички техни мисли били приковани към миналото. Само с ръста на науката през седемнадесети век хората могли да се решат на издигането на такива самонадеяни амбиции… Всички учени, като се започне от Декарт, се отнасяли с пренебрежение към древните и били убедени в победата на вярата в прогреса.”
Защо мирогледът на Просвещението се разрушил? А неговата философия днес изглежда безнадеждно наивна, с неговия златен век на изкуството, което не може да бъде възродено.
Има няколко причини и всички те се преплитат помежду си. Най-фундаменталната причина това е ключовата позиция на самият рационализъм, върху който се основавал целият мироглед на Просвещението. Светите Отци казват, че човешкият разум бил подложен на тление в резултат на грехопадението на човека; за това той трябва да бъде подчинен на вярата и Божието откровение, и така да бъде издигнат на по-високо ниво.
Доколкото разумът бива въздиган над вярата и преданието, дотолкова самото негово критично положение го води по пътя към саморазрушаването. Вярата в човешкия разум, която отначало произвела схоластиката, станала след това и причина и на Реформацията, доколкото разумът сам по себе си е склонен към критика на религията. Реформацията е резултат от критичното отношение към средновековния католицизъм, а след това критиката на самия протестантизъм дала началото на философията на атеистите агностици от деветнадесети век. В резултат разумът, заемайки водеща позиция, фактически стигнал до самоубийство. Още щом разумът стане критерий на истината, всичко се оказва в негово подчинение до тогава, докато той не разруши сам себе си.Трудно е да се противопостави нещо на това.
Рационализмът от времето на средните векове последователно стеснявал областта на знанието, тъй като се отнасял критично към всяко предание за духовния свят и отхвърлял неговата реалност – освен външния свят за него не съществувало нищо. С английският философ Дейвид Хюм през втората половина на осемнадесетото столетие автономният разум в резултат стигнал до своята критична точка, до която изобщо може да стигне: той разрушил цялото конкретно знание, даже за самия външен свят. Хюм обявил, че разумът не може да постигне абсолютна истина; единственото, което знаем е това, което познаваме с опита. Той пише:
„Разумът, това е субективна способност, която няма необходимост да се съотнася с „фактите”, които се стремим да познаем. Той се ограничава с проследяването на взаимоотношенията на нашите идеи, които самите вече са два пъти отдалечени от „реалността”. И нашите сетива са също толкова субективни, тъй като никога не могат да познаят „вещта в себе си”, а само нейния образ, който не съдържа в себе си елемента на необходимост и определеност – „все пак е възможна противоположността на всяка реална действителност”.”
Това положение се явява фактически лайтмотива на всички наши съвременни мислители от последните двеста години: отчаяние от невъзможността нещо да се познае, което подрива самите основи на битието. Вярата в рационалната философия, старателното обмисляне на основите на всичко съществуващо се разбиват на прах, когато се натъкнете на Хюм и на други подобни на него мислители, и нещо повече – внезапно се разпада целият свят. Така че напълно справедливо казва за него един изследовател на философията на Просвещението:
„Да се четат диалозите на Хюм след прочитането със съчувствено разбиране на искрените деисти и оптимистичните философи от началото на осемнадесети век, това е все едно да изпиташ лекия хлад от чувството на приближаваща се опасност. Сякаш посред белия ден на Просвещението, в часа на сиестата,* когато изглежда, че всичко ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Времето на дневната почивка. – Бел. на прев.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
пребивава в покой и безопасност, кратко, рязко друсване внезапно разкрива, че фундаментът отдолу пропада, лек, отдалечен трус пробягва под твърдата почва на здравия разум.”
(Което, разбира се, по-късно породило великите сътресения на нашето време.)
Експерименталният идеал в науката се развивал по същия начин както и разумът, разрушавайки стабилността на мирогледа на Просвещението. Имащ своето основание в рационализма, този идеал никога не се удовлетворява от постигнатото; той никога не се спира, намирайки се в постоянно очакване на проверката на своите резултати и в постоянно търсене на нови. За това и научните идеи постоянно се сменят, и за това идеята за възможността за научен синтез по времето на Нютон била отхвърлена.
Идеята за прогреса помогнала да се сложи край на стария синтез. В периода на Ренесанса, както видяхме, на древните гледали като на истинния критерий. Идеята се заключавала в това, че ако само бихме могли да се върнем към това време, да се отдалечим от мрачния период на средните векове и неговите суеверия, всичко би си дошло на мястото. След това, когато научното мислене станало доминиращо, възникнал научният мироглед. Хората видели, че всички, живеещи днес, притежават научно знание в по-голям обем, от когото и да било от живеещите в античното време. Тогава науката с нейните експерименти за първи път била решително издигната на преден план и т.н.
Самата идея за прогреса се състои в това, че настоящето се изгражда върху миналото, че бъдещите поколения ще живеят по-добре отколкото ние, и че човекът винаги ще се движи напред – тази идея очевидно изключва мисълта за реалното съществуване на един постоянен критерий (за истината – бел. на прев.). Както и при субективизма на Хюм, всичко става относително. За следващото поколение остава възможността за предявяване на само едно-единствено изискване към критерия – да бъде усъвършенстван днешният критерий. След известно време хората започнали да разбират, че това е философия на постоянното изменение, на постоянното движение. Тогава на душата станало тъжно. Тя почувствала, че вече няма мир, вече няма къде да се скрие. Към края на осемнадесети век идеята за прогреса родила „еволюционния” мироглед, който значително се отличавал от устойчивия мироглед на Нютон, и който излязъл на преден план през деветнадесети век.
Така осемнадесетото столетие започнало с голям оптимизъм, но повечето хора не осъзнавали, че към края на същото това столетие неговите водещи философи ще разрушат всяка възможност за каквото и да било действително знание за външния свят и за какъвто и да било постоянен критерий за истината. За да достигнат подобни дълбинни идеи до съзнанието на хората винаги се изисква време, но когато това се случи, те произвеждат разрушителни резултати.
Тези разрушителни резултати се проявили във Френската революция от 1789 година, която се оказала революционно прилагане на рационалистическите идеи върху изменящото се общество и целия външен ред на живота. Краят на осемнадесети век донесе крушението на Стария Ред – крушението на ерата на стабилността, когато човешките учреждения, изкуството и културата се основавали все още върху това, което било останало от Християнството и християнското чувство. Взривът на Френската революция съвпада с гибелта на християнската цивилизация. До 1789 година все още управлявал „Старият Режим”; след това вече настъпва ерата на Революцията – нашето съвремие.
Като имаме пред вид всичко това, можем да разберем философски теорията на еволюцията. Тя е ориентирана към търсене на научен закон за оправдаването на съвременното Революционно настъпление. Теорията на еволюцията за първи път била предложена от дядото на Чарлз Дарвин в 1794 година – само пет години след Френската революция.*
Дж. Х. Рандъл, който самият е еволюционист, е достатъчно добре осведомен, за да признае, че теорията на еволюцията е вяра, а не доказан факт:
„В наше време биолозите признават, че, откровено казано, ние не знаем нищо за причините за появата на нови видове; на нас отново ни се налага да се основаваме на научната вяра в това, че те се появяват в резултат на химическите изменения в ембрионалната плазма.”**
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Мнозина от приятелите и колегите на Еразъм Дарвин симпатизирали на Френската революция. Еразъм бил основател на Лунното общество, в което влизали симпатизиращи на революцията хора, мнозина от които членували и в революционното общество, оглавявано от радикала граф Станхоуп. Еразъм особено се възхищавал на Русо, главният философски вдъхновител на революцията. Той също така бил и масон, както и неговият син, бащата на Чарлз Дарвин. – Ред.
**Подобно заявление направи и британският биолог-еволюционист, професор Л. Харисън Матюс, в предисловието на изданието от 1971 година на „Произход на видовете” на Дарвин: „Фактът на еволюцията се състои в това, че тя се явява стожер на биологията, и биологията се оказва по този начин в странно положение – наука, основана на недоказана теория – наука ли е това изобщо или вяра?... За това паралелно с вярата в еволюцията съществува и вярата в особеното сътворяване на света – двете концепции се смятат за истинни от тези, които ги споделят, но нито едните, нито другите до ден днешен така и не са успели да представят доказателства в своя полза.” – Ред.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Еволюционистите са принудени да приемат тази вяра, защото, както те казват, „всичко друго е немислимо” – а това друго е, че Бог е създал света преди 7000 или 8000 хиляди години.
Рандъл продължава своите наблюдения, разсъждавайки за резултатите, които еволюцията е донесла на света:
„Независимо от тези трудности, концепцията на еволюцията с основание проникна във вярванията на хората днес. Великите основни явления и концепции, които означаваха толкова много за осемнадесетото столетие – Природа, Разум и Полезност – в много голяма степен отстъпиха място на новите, по-добре изразяващи основните интелектуални идеи на Развиващия се Свят. Множество социални фактори в съвкупност влияят за популяризацията на идеята за развитието и нейните непосредствени следствия…
Вероятно основният акцент, произведен от Еволюцията в умовете на хората, пада върху подробния причинен анализ на особените процеси на измененията. Вместо търсения за откриване на края или целта на световния процес като цяло, или на крайната причина или основата на всичко съществуващо – фундаменталната задача на предшестващата наука и философия – хората преминаха просто към изследването на това, което е процесът и това, което той произвежда в своите компоненти. Те отхвърлиха … съзерцаването на неподвижната и статична структура на Истината, и вместо това си поставиха за задача изследването на всички дребни истини, които се откриват в хода на експеримента. Не тази Истина, която е източник на всички истини, издигаща човешката душа над целия човешки опит до сферите на безкрайното … а търпеливото, неуморно и безкрайно търсене на безграничното в крайните истини на нашия опит – това е целта на днешния ден за всички научни и философски усилия.”
Рандъл отбелязва как промяната на обществените норми – различните учения за морала и т.н. – укрепва всеобщата вяра в еволюцията:
„Концепцията за човека като организъм, действащ и реагиращ в обкръжаващата го среда, днес е основна.* Всички идеи и ценности днес се разглеждат преди всичко като
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Това е основното убеждение на еволюционния мироглед и ерата на Революцията по отношение природата на човека. То е неотделимо от научната философия на Дарвинизма и политическата философия на почитателя на Дарвин, Карл Маркс; то е общо за всички тоталитарни и утопични системи, заимствани от тези философии, включително и съвременния либерализъм и радикалния феминизъм. Съдията Робърт Х. Борк в своята книга „Кретайки към Гомор: Модерният либерализъм и американският упадък” („Slouching Towards Gomorrah: Modern Liberalism and American Decline”), изразява накратко това еволюционно убеждение по следния начин: „Човешката природа е безкрайно податлива, така че нова, по-добра и дори съвършена човешка природа може да бъде произведена по пътя на реорганизацията на обществените норми.” Феминистката Шер Хайт в „Доклад за семейството” (“The Hite Report on the Family”) изразява това убеждение, казвайки: „Неизменна „човешка природа” изобщо, не съществува. Това е по-скоро психологическа структура, старателно имплантирана в нашите умове, по времето, когато разучаваме уравнението на любовта и властта в семейството, и за цял живот. За щастие семейството е човешко учреждение – хората са го създали и хората могат да го изменят.” – Ред.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
социални продукти, функциониращи в социални групи и водещи своето начало от необходимостта да изпълняват своего рода адаптивна функция между природата на човека и обкръжаващата го среда. Всички области на човешките интереси са засегнати от тази обща тенденция на социологизация и психологизация; примерът с религията и богословието е достатъчен като илюстрация. Докато осемнадесетото столетие разглеждаше религията и богословието дедуктивно, като демонстриращи определен набор от твърдения, сега хората смятат религията преди всичко за социален продукт, начин на живот, водещ своето начало от социалната организация на религиозния опит на хората, а богословието – като рационализация на определени основополагащи чувства и опит на човешката природа. Ние вече не доказваме съществуването на Бога, ние разсъждаваме за „значението на Бога за човешкия опит”; ние вече не демонстрираме бъдещия живот, ние изследваме какви последствия поражда в човешкото поведение вярата в безсмъртието.”
Разбираме много ясно, че стадият, следващ след Хюм, е този, който даде санкцията за разрушаването на всички основи. Няма вече вяра в старите идеи. Това е следващият стадий, който няма нищо общо с „научното откритие” на еволюцията – той просто предявява това, което е актуално за днешния ден. И доколкото разумът продължава своето настъпление, този стадий ще завърши с неговото самоубийство.
Рандъл продължава:
„Еволюцията като цяло произведе нова ценностна система. Ако за осемнадесетото столетие идеалът се състоеше в рационалното, естественото, даже в примитивното и девственото, то за нас желаното се идентифицира по-скоро в това, което се намира на върха на процеса на развитие, а нашите одобрителни термини са: „съвременен”, „днешен”, „напредничав”, „прогресивен”. Също както и в епохата на Просвещението, ние се стремим да разпознаем това, което одобряваме в природата, но за нас това не е
рационалният ред в природата, а кулминацията на еволюционния процес, който ние приемаме за движеща сила в нашето съществуване. В осемнадесети век не са можели да измислят нещо по-лошо от това да нарекат някого „ужасен ентусиаст”; ние предпочитаме да обиждаме с израза „древно изкопаемо”. Осемнадесети век вярваше в някоя теория, ако я намираше за рационална, полезна и естествена; ние отдаваме приоритет на „най-последното развитие”. Ние ще бъдем по-скоро модернисти и прогресисти, отколкото да отдадем предпочитание на здравия разум. Вероятно все още е под въпрос, дали сме спечелили толкова, колкото изгубихме с приемането на нашата нова ценностна система…
Идеята за еволюцията, както тя в последна сметка започва да се разбира, укрепи хуманистичното и натуралистичното отношение (към света – бел. на прев.).”
5. Конфликтът между християнската
истина и еволюционната философия
Сега трябва да се запознаем с това, което Православието казва по въпроса за еволюцията, след като тя засяга философията и богословието.
Съгласно теорията за еволюцията, човекът е излязъл от дивашкото състояние, и за това книгите изобразяват крьоманьонеца, неандерталеца и т.н. много диви на вид, готови да ударят някого по главата, за да си доставят месо. Очевидно е, че това е продукт на нечие въображение, не основано нито на формите на намерените изкопаеми, нито на каквото и да е друго.
Ако предположим, че човекът се е издигнал от дивашко състояние, то цялата минала история се обяснява в контекста на тези условия. Според православния възглед, човекът е паднал и така се е лишил от райското състояние. В еволюционната философия няма място за свръхестественото състояние на Адам. Тези, които желаят да запазят и християнството, и еволюционизма, би трябвало да измислят изкуствен рай за маймуноподобни създания. Напълно очевидно е, че тези две различни системи не могат да бъдат съвместени.
В крайна сметка, хората, които допускат подобно нещо (включително много католици в последните десетилетия), се убеждават че са се объркали и, като следствие,
признават, че еволюцията трябва да е вярна, а Християнството се оказва за тях мит. Те започват да обясняват, че грехопадението на човека, това е само падение от състоянието на космическа незрялост: когато маймуноподобните същества еволюирали от състоянието на наивност в човешки същества, в тяхното съзнание възникнал комплекс за вина – това е и грехопадението. Освен това, те стигнали и до следния извод: първоначално е съществувала не само една двойка човешки същества, а множество. Това се нарича полигенезис – идеята, че човекът произхожда от множество различни двойки. Още щом се прокара идеята, че книга Битие и сътворението на човека подлежат на рационалистическа проверка – на базата на натуралистическата философия на съвременните мислители – от този момент насетне християнството трябва да бъде оставено настрани. Натуралистическата философия се намира в сферата на относителните истини. В светоотеческото учение, от друга страна, истината е получена в откровение и ни се предлага от боговдъхновени мъже.
В писанията на светите Отци присъства твърде много материал относно еволюцията, макар и на пръв поглед това да не личи. Ако се осмисли въпросът: „Какво еволюцията означава във философски и богословски смисъл?”, а след това се потърсят отговори на този въпрос у светите Отци, то може да бъде намерено достатъчно количество материал. Сега ние не можем да разгледаме всичко в подробности, обаче ще се спрем на няколко пункта, за да дадем характеристика на еволюцията, според светоотеческото учение.
Първото, което следва да отбележим, съгласно светите Отци е, че сътворението на света се различава съвършено от законите на този свят, който е пред нас днес; там е действал съвсем различен принцип. Това противоречи на мисленето на съвременните „християнски еволюционисти”. Един от тези еволюционисти, гръцкият богослов Панайотис Трембелас пише, че „сътворението на разнообразни форми посредством еволюционните способи е по-чудесно и по-божествено, и повече хармонизиращо с обичайния Божий порядък, който имаме възможност ежедневно да наблюдаваме в природата.”
(Тук ще отбележим, че много често „богословите” изостават от своето време. Сякаш извинявайки се за използването на научните догмати, те поднасят такива изводи, от които самите учени отдавна вече са се отказали като от принципиално остарели, защото учените са запознати със съвременната професионална литература. „Богословите” често се опасяват да не би да изглеждат старомодни или да не би да кажат нещо, което е в разрез с научното мнение. Така често те могат съвсем неосъзнато да се увлекат от еволюционната идея, без изобщо да промислят старателно целия предмет, без да се ръководят от една стройна философия, и без да са в курса на научните данни и научните проблеми.)
Мисълта, която Панайотис Трембелас прокарва, се състои в следното: сътворението на света трябва да съответства на този ред и на тези способи, които Бог използва във всички времена – в тази мисъл няма нищо светоотеческо, тъй като сътворението на света, това е един уникален момент, когато самият свят е бил сътворен и приведен в битие. Всички свети Отци, които са писали за това, казват, че тези първи шест дни на сътворението се различават от всичко това, което се е случвало някога в историята на света.
Блажени Августин дори казва, че сътворението на света е тайнство. Той казва, че ние действително не можем да съдим за това, защото то дотолкова се различава от всичко, което ни е известно от нашия опит, че е недостъпно за нашето разбиране. Ние не можем да проектираме днешните закони на природата върху отдалеченото минало и да правим изводи за сътворението на света. Сътворението – това е нещо съвършено различно от всичко; това е началото на всичко съществуващо, но съвсем не по начина, по който всичко съществува днес.
Някои твърде наивни „богослови” се опитват да ни уверят, че шестте дни на сътворението могат да бъдат неопределено продължителни по време периоди, и така, те могат да съответстват на различните геологични пластове. Това, разбира се е нонсенс, защото не съществуват шест ясно различаващи се един от друг пластове, или пет, или четири, или въобще каквото и да било подобно нещо. Съществуват множество пластове, и те съвсем не съответстват на шестте дни на сътворението. Така че това е много неудачен опит за приспособяване.
Впрочем - макар и това твърдение да прозвучи, може би, на някого прекалено фундаменталистки – светите Отци определено твърдят, че всеки от тези дни е продължавал по двадесет и четири часа. Преп. Ефрем Сирин даже ги разделя на две части – по дванадесет часа. Свет. Василий казва, че в книга Битие Първият ден не е наречен „ден първи”, а „ден един”, защото продължителността на този ден Бог използва като мерна единица за цялото останало сътворение - този Първи ден, който, както той твърди, е продължил двадесет и четири часа, и е съвсем същият, както и останалите дни, следващи в продължение на цялото останало сътворение.
Ако се замислим по-задълбочено върху това, ще видим, че тук няма нищо особено трудно за разбиране, тъй като сътворението на света от Бога е нещо напълно излизащо извън рамките на нашето днешно знание. Приспособяването на дните към епохи няма никакъв смисъл – между тях няма съответствие. Защо тогава ни е нужен ден, който продължава хиляди или милиони години?*
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Някои от съвременните тълкуватели, опитвайки се да съвместят събитията от книга Битие с времевата еволюционна скала, напразно се опитват да покажат, че светите Отци са смятали шестте дни на сътворението за огромни периоди от време. Тези, които са цитирали за тази цел преп. Иоан Дамаскин, споменаващ за „седемте века на този свят” („Точно изложение на православната вяра”, 2: 1), невярно са изтълкували смисъла на казаното. Идеята за това, че световната история се състои от седем века, (които да съответстват на седемте дни от седмицата на сътворението), сама по себе си е древна и се открива още в дохристиянските времена (Damian Thompson, “The End of Time”, стр. 7, 29 и Francis Haber, “The Age of the World”, стр. 19-21); но съгласно тази идея, седемте века следват след седмицата на сътворението. Преп. Симеон Нови Богослов пояснява тази мисъл, казвайки, че Бог е сътворил всичко в шест дни, а на седмия си е починал от всичките си дела: „Той [Бог], като Провидец на всичко, устроил цялото творение в порядък и благочинна последователност, а седемте дни определил да бъдат образ на вековете, които ще преминат след това във времето.” („За сътворението на света и създаването на Адам”, слово 45, стр.370, отбелязано в настоящото издание).
Преп. Иоан Дамаскин съвсем ясно излага своята мисъл, говорейки за „седемте века”, отнасяйки ги към историята на света, следваща след седмицата на сътворението, като казва, че „седемте века на днешния свят обхващат много векове, т.е., човешки животи” („Точное изложение православной веры” 2: 1). Това става още по-очевидно в една от следващите глави на същия този труд, в която той пише специално за шестте дни на сътворението, посочвайки, че продължителността на тези дни – дори на първите три дни, когато слънцето още не било сътворено – съответства на продължителността на слънчевите дни, 365 от които съставят „дванадесетте слънчеви месеци” („Точное изложение православной веры” 2: 7). – Ред.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Светите Отци са единодушни в това, че Божиите деяния са мигновени. Свет. Василий Велики, свет. Амвросий Медиолански, преп. Ефрем и много други уверяват, че когато Бог твори, Той произнася слово, и то става действителност, идва в битие, по-бързо отколкото мисълта.
У светите Отци има много изказвания по този повод, но ние няма да ги привеждаме сега. Нито един от тях не е казал, че сътворението е продължавало дълго. Дните на сътворението са шест и в тълкованията на светите Отци няма и намек, че това е могло да бъде дълъг процес. Идеята, че човек е произлязъл от нещо по-низше е съвършено чужда на когото и да било от светите Отци. Напротив, те казват, че по-низшите създания са били създадени първи, за да бъде приготвено обкръжението за по-висшето създание, човекът, който е трябвало да владее над всичко, създадено преди да бъде сътворен самият той. Свет. Григорий Богослов казва, че човекът е бил сътворен от Бога на шестия ден и е встъпил на току-що сътворената земя.
Цялото светоотеческо учение говори за състоянието на света и на Адам до грехопадението. За Адам съществувала възможността за безсмъртие. Както казва блажени Августин, той бил сътворен така, че неговото тяло е могло да бъде смъртно или безсмъртно, и съгрешавайки, той избрал за своето тяло смъртта.
Цялото Божие творение до грехопадението на Адам пребивавало в друго състояние. Светите Отци не ни казват много за това; то наистина надхвърля нашето разбиране. Но някои от светите Отци, тези които се отличават с най-съзерцателен живот, като св. Григорий Синаит, ни предлагат описание на райското състояние. Св. Григорий казва, че раят съществува и сега в същото състояние, в което е бил и в първите времена, но е станал невидим за нас. Той е поставен между тлението и нетлението, така че когато в рая пада дърво, то не изгнива, както ние наблюдаваме това около нас, но се превръща в най-сладко благоухание. Това е намек, който ни говори, че раят превъзхожда нашето разбиране, и че там съществува някакъв друг закон.
На нас са ни известни хора, които са попадали в рая, например, преп. Евфросин готвач, който донесъл от там три ябълки. Тези три ябълки били съхранявани известно време; след това монасите ги разделили помежду си и ги изяли, и те били много сладки. Повествованието разказва, че те ги яли като небесен хляб, което говори за присъствието на материя и едновременно с това, за нещо съвършено различно от материята. Днес се правят предположения за материя и антиматерия, за това, кое е източникът или коренът на материята, и никой не може да каже нещо по-определено за това. Защо, в такъв случай, би трябвало да предизвиква удивление твърдението за съществуването на друг вид материя?*
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*На друго място отец Серафим цитира професора от Свето-Троицката семинария И. М Андреев по въпроса как се е изменила материята при грехопадението: „Хриянството винаги е разглеждало съвременното състояние на материята като резултат от грехопадението… Грехът на човека изменил цялата природа, включително и самата природа на материята, която била прокълната от Бога.” (Бит. 3, 17) (Андреев, „Научное знание и христианская истина”, в St. Vladimir National Calendar for 1974, стр. 69).
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
На нас ни е известно също така, че ще имаме друго, духовно тяло. Нашето възкръснало тяло ще бъде от материя от друг вид, различно от това, което ни е познато сега. Св. Григорий Синаит казва, че то ще напомня нашето обичайно тяло, само че без влага и тежест. Какво означава това, ние не можем да кажем, както е трудно да се каже нещо за ангела на човек, който никога не го е виждал.
Не е необходимо да правим предположения за това от какъв вид е тази материя, защото това ще ни бъде открито в свое време, в бъдещия живот. За нас е достатъчно да знаем, че раят и цялото творение, преди грехопадението на Адам, са се различавали съвършено от това, което ни е познато сега.
Законът на природата, действащ днес, е законът, даден от Бога, след като Адам съгрешил; т.е., когато Той казал: „Проклята земля въ делехъ твоихъ” (Бит. 3, 17), и: Въ болезнехъ родиши чада” (Бит. 3, 16). Адам донесъл смъртта в този свят, така че, напълно възможно е, нито едно създание да не е умряло до грехопадението. До грехопадението Ева била девица. Бог сътворил мъжа и жената, като знаел, че човекът ще съгреши и ще му бъде нужен такъв начин за продължението на рода.
Състоянието на творението преди грехопадението на Адам е велико тайнство, в което не е необходимо да се опитваме да надникнем, защото за нас е непознаваемо „по
какъв начин” се е извършило сътворението на света. Ние знаем, че този свят е бил сътворен за шест дни и светите Отци казват, че всеки от тези дни е бил по двадесет и четири часа. В това няма нищо удивително – Божиите деяния са мигновени: Бог пожелава, и се сътворява така, както пожелава, произнася слово и то става действителност. Ако вярваме във всемогъществото на Бога, то тук няма нищо затруднително. Но как е било при сътворението, колко рода създания са били сътворени – например, били ли са сътворени всички породи котки, които са ни известни, или само петте основни – на нас не ни е дадено да знаем това, и то не е важно за нас.*
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Както отбелязва Филип Джонсън, догматът на учените креационисти „винаги е подразбирал, че Бог е сътворил основните родове или видове, които впоследствие са породили многообразието. Най-известният пример за микроеволюцията на креационистите говори за потомците на Адам и Ева, които от една двойка прародители са произвели голямото разнообразие на всички различни раси на човешкия вид.” (“Darwin on Trial”, стр. 68). – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
От допълването на теорията на еволюцията с идеята за Бога, към което някои от християните-еволюционисти прибягват, няма никаква полза. Макар това да помага да се разреши един въпрос: откъде за първи път се е появило всичко съществуващо? Вместо нишестеноподобното космическо желе, тогава се появява Бог. Сега всичко става по-ясно, картината на сътворението на света се прояснява. Ако си представим нишестеноподобното желе някъде в космоса, всичко се мистифицира твърде много и се увеличава трудността на разбирането. За материалиста това има смисъл, макар и да изхожда единствено от основанията на собствените си предубеждения.
Но освен за тази интерпретация – по въпроса за това, откъде се появява първоначално всичко – не се вижда някаква особена помощ за идеята за еволюцията от присъствието на Бога в нея. Трудностите на теорията си остават неразрешими, независимо от това, стои ли Бог зад всичко това или не.
Съвременната философия на еволюцията и православното учение се различават в разбирането си не само за миналото на човека, но и за неговото бъдеще. Ако сътворението се състои в еволюирането на една велика тъкан, която се превръща по пътя на мутациите в нови видове, тогава би трябвало да очакваме в бъдещата еволюция появата на „свръхчовека” - нещо, което ще разгледаме скоро.* Ако пък творението се
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Виж следващата глава, „Християнският еволюционизъм”.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
състои от различни едно от друго създания, тогава можем да очакваме нещо друго. Тогава не бихме очаквали, че създанията ще се изменят или ще се издигат от низшата форма към по-висша.
У светите Отци има напълно определено учение по повод на способността за превръщане на „родовете” в сътворения свят. (Светите Отци използват думата „родове” така, както е и казано в книга Битие; „видове” – това е много произволно понятие, с помощта на което не могат да бъдат прокарани разграниченията.) Ще цитираме накратко някои свети Отци по този повод.
Свет. Григорий Нисийски привежда думите на своята сестра Макрина, казани от нея на смъртния одър, против идеите за предсъществуването и преселението на душите, които се разпространявали от Ориген. По думите на свет. Григорий, тя казва следното:
„Тези, които твърдят, че душата се преселва в естества, различни едно от друго, струва ми се, забравят всички природни различия, смесват и объркват във всевъзможни отношения словесното, безсловесното, чувственото и нечувственото. И ако това е така, то всичко преминава от едно в друго, без разграничителния естествен ред, запазващ всичко от взаимопроникване. Да се казва, че една и съща душа, в зависимост от особеностите на обкръжаващото я тяло, може да бъде разумна и словесна душа, а после да живее в пещерите заедно с влечугите или да гнезди заедно с птиците, или да стане товарно или месоядно животно, или да плава в дълбините, или да слиза до нечувственото така, че да пуска корени и да става дърво, произвеждащо пъпки по клоните, от които пъпки се появяват цветове или тръни, или годни за ядене или отровни плодове – да се говори така е все едно да се правят всички създания равни, като се полага, че една единствена природа пронизва всички създания, че съществува връзка между тях, която смесва и безнадеждно обърква всички граници, които разделят една твар от друга.”
Това много ясно показва, че светите Отци са вярвали в една подредена организация на отделните, различни едно от друго творения. Не съществува, както би се изразил Еразъм Дарвин, единна тъкан, пронизваща всички създания. Но, по-скоро, природата на тварите е различна.
Един от основните трудове на православното вероучение, това е „Изворът на знанието” на преп. Иоан Дамаскин. Това творение от осми век се разделя на три части. Първата част е наречена „За философията”; втората – „Против ересите”, която точно разяснява в какво са вярвали еретиците и защо ние не вярваме в това; и третата част – „Точно изложение на православната вяра” – е един от нормативните догматически трудове на православното богословие. Частта на своето творение, която се нарича „За философията”, преп. Иоан започва с главите, които изследват въпроси като „що е знание?”, „що е философия?”, „що е съществуващо?”, „що е вещество?”, „що е случайност?”, „що е вид?”, „що е род?”, „що е различие?”, „що е свойство, действия?”. Цялата философия, представена от него тук, се основава на мисълта, че реалността съвършено отчетливо се разделя на различни творения, всяко от които притежава своя същност, своя собствена природа, и нито едно от тях не се смесва с друго. Преп. Иоан Дамаскин предлага тази част за прочит с цел, разбиране на неговата философия, преди читателят да пристъпи към запознаване с неговата книга за православното богословие, „Точно изложение на православната вяра”.
В редица основни трудове на православните Отци се разглеждат различните родове твари. Сред тях са трудовете под названието „Шестоднев”, на гръцки – „Hexaemeron”, което означава „шест дни” – тълкувания на шестте дни на сътворението. Един от тях принадлежи на свет. Василий Велики на Изток, друг – на свет. Амвросий Медиолански на Запад, има също и други, по-малко значими. Тълкувания върху книга Битие са писани от свет. Иоан Златоуст и преп. Ефрем Сирин, и много още е писано по този предмет в различни творения на много други свети Отци. Светият Отец на нашето време, свети праведни Иоан Кронщадтски, също е написал Шестоднев.
Тези книги носят в себе си много живителна сила, защото съвсем не се ограничават само с абстрактни знания; те са пълни с практическа мъдрост. Светите Отци от любов към природата и великолепието на Божието творение черпят многочислени примери за
нашия живот. В множество неголеми отстъпления те ни показват по изкусен начин как трябва да приличаме на гълъбите в любовта към своя избраник, как следва да подражаваме на по-мъдрите и да избягваме поведението на по-глупавите животни и т.н. В нашия собствен манастир катеричките могат да ни послужат за такъв пример.Те са толкова ненаситни! Ние не би следвало да бъдем такива, но по-скоро си струва да подражаваме на кротостта на елените. И такива примери има голямо множество около нас.
В своите беседи за Шестоднева свет. Василий Велики привежда Божието изречение от книга Битие: „Да прораститъ земля”. Това кратко повеление – казва свет. Василий Велики - произвело незабавно великата природа и сложния свят, довеждайки, по-бързо от мисълта, до съвършенство безчислените свойства на растенията”. И на друго място за Божието повеление: „Да произраститъ земля былие травное” (Бит. 1, 11), свет. Василий Велики казва: „По тази дума се появили гъстите гори, стремително произлезли от земята всички дървета ... също така изведнъж израсли всички храсти с гъста и буйна зеленина ... всичко за едно мигновение дошло в битие …”.
В деветата беседа на „Шестоднев” по повод на определената последователност на сътворението, когато едно следва след друго, той цитира книга Битие: „Да изведетъ земля душу живу по роду, четвероногая и гады, и звери земли по роду” (да произведе земята живи души според рода им, добитък и гадини, и земни зверове според рода им) (Бит. 1, 24). Свет. Василий казва за това:
„Представи си Божието слово, преминаващо през цялото творение, положило начало някога, действено и до сега и готово да действа до края, докато не свърши светът. Както кълбото, приведено от някого в движение и срещнало наклон, и по своето устройство и по удобството на мястото се стреми надолу, и не се спира преди да стигне равно място, така и природата на съществата, задвижена с едно повеление, равномерно преминава и през раждащата се и през разрушаващата се твар, запазвайки последователността на родовете посредством уподобяване, докато не достигне до самия край; защото тя прави приемника на коня кон, на лъва – лъв, на орела – орел, и всяко животно, съхранявано в следващите едно след друго приемства, продължава до
края на вселената. Никакво време не поврежда и не унищожава свойствата у животните. Напротив, тяхната природа, като неотдавна създадена, протича заедно с времето.”
Това не е научно твърдение, а философско. По такъв начин Бог е сътворил всичко: всяка твар със своето семе, със своята природа, които предава на своето потомство. Където възниква изключение, там се проявява уродство; но основата на природата на нещата си остава неизменна, при което всяка твар съхранява своето определено различие от другите. А ако ние не разбираме цялото разнообразие на Божието творение, то, разбира се, не Бог е виновен за това, а ние самите.
У свет. Амвросий има редица подобни изказвания. По дух неговият „Шестоднев” е много близък до „Шестоднев”-а на свет. Василий.
Имаме и други цитати от светите Отци, които разкриват един много любопитен факт: в древност те са водили борба с нещо сродно на съвременната теория на еволюцията. Това е била еретическата идея, че душата на човека е била създадена по-късно, след като било създадено тялото. Тази именно идея се предлага днес от „християните-еволюционисти”, макар и, разбира се, древната ерес да се отличава от съвременната теория. Тези, които проповядвали в своите лъжеучения древната ерес, основавали своето мнение на невярно тълкувание на следното място от книга Битие: „И созда Богъ человека, персть (вземъ) от земли, и вдуну въ лице его дыхание жизни, и бысть человекъ въ душу живу.” Даже и днес „християните-еволюционисти” се хващат за този стих, за да заявят: ”Това означава, че човекът е бил в началото нещо друго, а едва после е станал човек.”
В древните времена тази погрешна идея ( за това, че душата е била сътворена по-късно от тялото) съществувала паралелно с друга, противоположна и в равна степен погрешна идея за предсъществуването на душите. Светите Отци, в опровержение и на двете теории, ясно утвърждават, че душата и тялото на човека са били сътворени едновременно. Така преп. Иоан Дамаскин пише:
„Тялото и душата са сътворени едновременно, а не така, както пустословил Ориген, че едното преди, а другата след това.”
Свет. Григорий Нисийски навлиза и в по-големи подробности, опровергавайки двете ереси. Отначало той описва идеята на Ориген за предсъществуването на душите, т.е., че душите са „паднали” в нашия свят:
„Някои от писалите преди нас, а именно тези, от които е написано словото „За началата”, твърдят, че душите предсъществуват подобно на някакъв народ в своята собствена държава, и също там се намират образците на порока и добродетелта. И душата, пребиваваща в доброто, си остава без да изпита свързването с тялото, а ако тя се отклони от причастността към доброто, то ще погуби себе си в настоящия живот и тогава ще се окаже в тяло.”
По-нататък свет. Григорий говори за другата ерес, която е близка до идеята на съвременните „християни-еволюционисти”:
„А други, следвайки Моисеевия порядък на устройството на човека, казват, че душата е втора по време след тялото. Доколкото първо Бог, „персть (вземъ) отъ земли” (Бит. 2, 7), създал човека, а после вече го одушевил с вдъхването. И с тези думи те доказват по-голямата ценност на тялото, отколкото на душата, която била присъединена към създаденото по-рано. Те казват, че душата се е появила заради тялото, за да не бъде създадено бездиханно и неподвижно. А всичко, което се е появило заради нещо друго, винаги е по-малко ценно от това, заради което се е появило.”
Очевидно е, че тази теория, макар и да се намира под въздействието на друга идейна атмосфера, е много близка до идеята на съвременните еволюционисти, че материята е първична, а душата вторична.
Свет. Григорий Нисийски опровергава това така:
„Не следва да се твърди, също така, че човекът е бил предварително създаден от Словото, уж, както статуята се прави от калта, и заради това изваяние се е появила душата (защото тогава духовната природа ще се окаже по-малко ценна, отколкото статуята от кал). Тъй като човекът, състоящ се от душа и тяло, е единен, следва да предполагаме едно общо начало на неговия състав, така че той да не се окаже нито по-стар, нито по-млад от самия себе си, когато телесното би първенствувало в него, а останалото би го следвало.
Но ние твърдим, че, съгласно изложеното малко по-горе, предведущата Божия сила привела в битие цялата човешка пълнота, за което свидетелства и пророчеството, казващо, че Бог „сведы вся прежде бытия ихъ” (Дан. 13, 42). При сътворяването на всяка част не се е появило едно по-рано от другото – нито душата по-рано от тялото, нито обратно – за да не бъде човек в разногласие със самия себе си, бидейки разделян от времево различие. И ако, според апостолското наставление, нашата природа се схваща от ума като двояка - на видимия и съкровения човек (1 Пет. 3, 4), то, ако едното е предшествало, а другото се е появило после, би се разкрило известно несъвършенство на силата на Създателя, като недостатъчна за мигновено създаване на всичко, а разделяща работата и занимаваща се по отделно с всяка половина.”
Разбира се, идеята за еволюцията изцяло се основава на неверието във всемогъществото на Бога, способен да сътвори целия свят със Своето Слово. Тогава се опитват да му помогнат, замествайки го с природата, която сама извършва сътворението.
Светите Отци говорят също и за това, какво означава, че Адам е създаден от земния прах. Някои ни обръщат внимание на това, което свет. Атанасий казва в своя труд: „Първосъздаденият бил сътворен, както и всичко, от земния прах, и ръката, създала Адам тогава, сътворява така винаги и всички тези, които следват след него”, и казват: „Това означава, че Адам може да произхожда от някакво друго създание. Не следва да разбираме така, сякаш той буквално е създаден от земния прах. Тази част на Битие не трябва да се разбира буквално.” Но се е получило така, че именно по този въпрос много подробно говорят мнозина от светите Отци. Те по различни начини изразяват своята мисъл, но абсолютно ясно твърдят, че Адам и Каин са двама различни човека. Каин е роден от човек, докато Адам няма баща. Адам бил създаден от земния прах буквално от ръката на Христа. Учението на мнозина от Отците говори за това: свет. Кирил Иерусалимски, преп. Иоан Дамаскин и др.
Когато подхождаме към въпроса за това, кое трябва да се разбира буквално в книга Битие и кое да се разбира образно или да се приема като алегория, тогава светите Отци ни предлагат съвсем ясно учение. На определени места в своите тълкувания свет. Иоан Златоуст даже специално указва кое е образ, а кое – буквално. Той казва, че тези, които се опитват да представят всичко като алегория, се опитват да разорят нашата вяра.
В по-голямата си част истината в книга Битие се познава на две нива: буквално, а също така в много случаи – за наша духовна полза – и духовно. В същност съществуват три или четири нива на значението; но за нас е достатъчно да знаем, че съществуват множество по-дълбоки значения на Светото Писание, и че буквалният смисъл изчезва много рядко. Само в изключително редки случаи значението става изцяло образно.
Като цяло, можем да характеризираме еволюцията, в нейния философски аспект, като натуралистическа „ерес”*, която е най-близко до идеята, противоположна на ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Отец Серафим използва тази дума тук в преносен смисъл. На друго място той пояснява, че „еволюцията в строгия смисъл на думата не е ерес, а … идеология, която е дълбоко чужда на учението на Православното Християнство, и тя носи в себе си толкова много погрешни догмати и подходи, че би било много по-добре, ако беше просто ерес, защото тогава би било лесно да бъде разпозната и да се борим против нея”. – Ред.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
древната ерес за предсъществуването на душите. Идеята за „предсъществуването на душите” се състои в това, че съществува единната природа на душата, пронизваща цялото творение, докато еволюционната идея се състои в това, че единното строително вещество пронизва цялото творение. И двете идеи разрушават различието между природите на отделните творения.
Идеята за еволюцията е ереста, която липсвала в древността. Православието – това е златната среда между двете крайни заблуждения, както е, например, и между унищожаването от Арий на Божествената Природа и унищожаването на човешката природа от монофизитите. Еволюцията, в качеството на още една ерес, не се проявила в древност. Тази ерес „очаквала своя час” до настъпването на нашето време, когато се и появила.
Ние ще видим много по-ясно философската страна на еволюционизма, когато разгледаме някои представители на така наречения християнски еволюционизъм.
