Йером. Серафим (Роуз), "БИТИЕ: ..." (Част II, Гл. III "Християнският еволюционизъм" )

ГЛАВА ІІІ

„ХРИСТИЯНСКИЯТ ЕВОЛЮЦИОНИЗЪМ”

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА: Тази глава беше съставена от материали от три източника: (1)текста на лекция, записана на магнетофонна лента, която отец Серафим чете през 1975 година по време на „Курса по православно оцеляване” (продължение на лекцията от предходната глава); (2)записките на отец Серафим от времето на съвместната му работа с А. Е., учител в държавно училище, над незавършената глава; и (3)различни записки на отец Серафим за Тейар дьо Шарден. В резултат беше съставено необикновено обширно изследване за „християнския еволюционизъм” – особено за Тейар дьо Шарден, когото отец Серафим нарече „велик съвременен „пророк” на еволюционизма”.

І. Встъпление

Съществуват такива форми на еволюционната философия, - най-забележителна от които е марксистката* – които гръмко заявяват себе си като всеобхватна философия на ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Карл Маркс бил убеден дарвинист. В своя „Капитал” той нарича дарвинистката теория „епохална”. Той вярвал, че неговата редукционистка материалистическа теория на развитието на социалното общество напълно съответства на дарвинистките открития, и за това възнамерявал да посвети своя „Капитал” на Дарвин. В прощалната реч над тялото на Маркс Енгелс подчертал, че комунизмът се основава на теорията на еволюцията: „Както Дарвин откри закона на еволюцията в органичната природа, така Маркс откри закона на еволюцията в историята на човечеството”. – Ред.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

живота, измествайки „опроверганата” философия на Християнството. Аргументите на такива атеисти-еволюционисти са най-малкото наивни и в по-голямата си част противоречат на самите себе си, така че не е необходимо да ги оспорваме; сега дори мнозина от съвременните атеисти осъзнават, че вярата в Бога не може нито да се „докаже”, нито да се „опровергае”, а може само да бъде приета или отхвърлена, при това на основание, което е съвсем отдалечено от научните доказателства.

Очевидно е, че в самия еволюционен възглед за света няма нищо, което да прави задължителна атеистическата позиция; действително, за здравомислещия човешки разсъдък, еволюционната теория, оказва се, има много повече смисъл, ако в нея присъства поне някаква вяра в Бога, Който привежда целия процес в движение, ръководи го и т.н. Философията на живота, появил се в резултат на „случайна” игра на атомите, които на свой ред са дошли в битие отново в резултат на „случайности”, е приемлива само за най-ограничените и упорстващи умове.

За това отношението на православните християни към еволюцията в никакъв случай не представлява просто отхвърляне на една открито антирелигиозна или антихристиянска философия; всички най-изкушени еволюционисти са „религиозни” в определен смисъл, а мнозина от „християнските еволюционисти” даже имат репутацията на „православни богослови”. Тук ние ще разгледаме възгледите именно на тези „християнски еволюционисти”, които или обявяват себе си за православни християни, или, най-малкото, за техните еволюционни възгледи у православните християни се срещат множество положителни отзиви. По този начин ще можем да разгледаме еволюционната философия в нейните най-добри проявления, „приведена в съответствие” с възгледите на православното богословие, и в резултат ще се приближим до разбирането на това, по какъв начин съвместяват еволюционната философия с Православното Християнство.Тук няма да подлагаме възгледите на тези „християнски еволюционисти” на скрупульозна критика, а по-скоро ще се опитаме да разберем какви въпроси се поставят пред Православната вяра в тази връзка.

В нашия заключителен раздел, посветен на православното светоотеческо вероучение за сътворението на света, ще разгледаме всички тези въпроси подробно. В православната преса през последните няколко години се появиха статии – и неголеми, и достатъчно обемни – по въпросите на еволюцията. Официалният печатен орган на гръцкия екзархат, вестник „Православен наблюдател”, помести няколко статии, удивляващи със своята отдалеченост от православните възгледи. Една от тях, под названието „Ерес ли е еволюцията?”, цитира „добре известния православен богослов Панайотис Трембелас”:

„По-чудесно и божествено, и по-хармонизиращо с обичайния Божий порядък, който ние ежедневно виждаме изразен в природата, се оказва сътворението на разнообразните форми посредством еволюционните способи; Сам Бог при това остава първовърховна причина по отношение на второстепенните и непосредствени причини, на които се дължи развитието на видовото разнообразие.”

Такава е гледната точка на всички „християнски еволюционисти”, и това повдига следния извънредно важен въпрос: възможно ли е от „обичайния Божий порядък, който ние ежедневно виждаме изразен в природата”, да получим знания за сътворението на света от Бога; този въпрос в никакъв случай не е прост, както може да изглежда на пръв поглед! И още един, не по-малко важен въпрос се поставя във връзка с подобна позиция: какво тогава Бог е сътворил в началото ( еволюцията по своето определение е процес, протичащ във времето, следователно той трябва да има начало)? Сътворил ли е Той само „сгъстена космическа енергия”, към което прибягват философите-атеисти в търсенето на произхода на еволюционния процес? Или трябва да се придържаме към абсолютния агностицизъм по въпроса за „началото”, както ни нареждат мнозина от философите-атеисти?

Статията завършва по следния начин:

„Доколкото християните признават творческата сила на Бога в процеса на еволюцията, то причисляването на еволюцията към ересите би била самоуверена и необмислена стъпка.”

Този извод разкрива твърде отчетливо опростенческия подход към целия въпрос за еволюцията, доминиращ в мирогледа на „християнските еволюционисти”, които не са се замислили сериозно и критично за спектъра от всички реални проблеми, поставяни от тази философия пред Православната вяра. Цялата същност на тази статия, която, впрочем, отразява възгледите на мнозина православни клирици в Америка (т.е. тези, които са се възпитавали в „еволюционната” атмосфера, без да придават голямо значение на това), се заключава в следното: след като теорията на еволюцията се допълни с „Бога”, тя става приемлива за православните християни; ние сме против само ако това е атеистическата еволюция. Но, разбира се, това е много наивен отговор на твърде сложен въпрос! Какво представлява самата философия на еволюцията? Съвместима ли е тя с богословските и философските възгледи на православното християнство, даже бидейки допълнена с „Бога”? Всички най-големи еретици в историята също са вярвали в „Бога”: наистина, „и беси веруютъ, и трепещутъ” (Иак. 2, 19). От православния християнин се изисква по-строг начин на мислене, за да може да познае какво е еволюцията.

Статията във вестника на гръцкия екзархат говори още и за това, че еволюцията не може да бъде ерес, защото много от християните вярват в нея. Освен Трембелас, тя цитира още двама представители на „християнския еволюционизъм”: Пиер Льо Конт дю Нуи и Тейар дьо Шарден. Нека накратко да се спрем на Льо Конт дю Нуи и да разгледаме възгледите му.

2. Пиер Льоконт дю Нуи

Пиер Льоконт дю Нуи се родил в Париж в 1883 година и умрял в Ню Йорк в 1947 година. Широко известен и уважаван учен, математик и физилог, той написал няколко книги, посветени на философията на науката. В известния си труд „Човешката съдба” той стига до определени изводи относно еволюцията. Става ясно, че той едва ли може да бъде наречен християнин, тъй като вярва в това, че човекът е създал свой собствен „Бог”, който фактически е „заплашваща го фикция”. Но той е много снизходителен към Християнството: той счита, че Християнството е било неправилно разбрано и неправилно изтълкувано, но че то е влияло благотворно на масите и е било полезен инструмент за продължаващата в морално-етически план еволюция на човека. „Християнството не владее обективната, абсолютната истина. Христос не е Бог, а съвършен човек. Християнските традиции, обаче, по определен начин помагат да бъде образован народа по пътя на по-нататъшното развитие на еволюцията.” Той казва:

„Ние се намираме в началото на трансформации, които ще завършат с появата на висша раса… Еволюцията продължава в наше време не в плоскостта на физиологията или анатомията, а на духовно и морално равнище. Ние стоим в преддверието на нова фаза на еволюцията.”

Достатъчно трудно е да се намерят доказателства за физическата еволюция, но да се намерят доказателства за духовна еволюция е просто невъзможно. Независимо от всичко, той вярва в нейното съществуване. Той казва:

„Нашите изводи съвпадат с изводите изложени във втора глава на книга Битие, само ако тази глава се интерпретира по нов начин и се разглежда като висок символичен израз на истината, която била постигана интуитивно или от съставителя на главата, или от мъдреците, които предали нейното съдържание на съставителя.”

Разбира се, книга Битие не е била написана с помощта на човешката интуиция. Точно обратното, светите Отци твърдят, че Мойсей е чул от Бога всичко, което е написано в нея. Свет. Иоан Златоуст казва, че книга Битие, това е пророчество за миналото; т.е., Мойсей е видял възвишената картина на това, което е бил светът в началото.

Преп. Исаак Сирин описва как е възможно такова знание: как душата на светеца може да бъде възнесена до видение на началото на всичко съществуващо. Описвайки как такава душа дохожда в състояние на възторг при мисълта за бъдещия век на нетлението, преп. Исаак Сирин пише:

„И от това тя се възвисява в своя ум до самото създаване на света, когато не е имало нито твари, нито небе, нито земя, нито ангели, нищо от това, което било приведено в битие, и как Бог, единствено по Своята блага воля, изведнъж привел всичко от небитие към битие, и всичко предстанало пред Него в съвършенство.”

Мосю Льоконт дю Нуи продължава:

„Нека ни бъде позволено да се опитаме … да проанализираме свещения текст, независимо от това, че той е дълбоко символичен и представлява тайнопис на научната истина.”

Това е необичайно великодушен подход – бедният Мойсей с все сили се старал да представи научна картина на всичко съществуващо, а получилите се в резултат образи е всичко, което му се е удало да постигне.

Льоконт дю Нуи пояснява:

„Божието всемогъщество се проявява във факта, че човекът, произхождащ от морските червеи, днес е способен да даде рождението на висше същество, желаейки да стане негов прародител. Христос ни предоставя доказателството, че това не е неосъществима мечта, а достъпен идеал.”

Т.е., Христос е някакъв свръхчовек, а това е и идеалът, по посока на който еволюира човекът.

Льоконт дю Нуи ни дава “нов критерий за добро и зло”, който, по неговото мнение, е „абсолютен по отношение на Човека”:

„Доброто е това, което съдейства за придвижването по пътя на еволюцията… Злото е това, което противостои на еволюцията… Уважението към човешката личност се основава на признанието на човешкото достойнство като работник на еволюцията, като Божий съработник… Единствена цел на човека трябва да бъде достигането на човешкото достойнство във всички негови смисли.”

Като продължение на това той казва, че има „мислещи хора” във всички религии, и за това във всички религии присъства „единно вдъхновение”, „духовно родство”, „първоначална идентичност”. Той казва:

„Единството на религиите следва да откриваме в това, което е божествено, а именно – универсалното в човека… Независимо от нашата религия, ние всички приличаме на хора в долина, в подножието на планината, които се опитват да се изкачат на заснежения връх, извисяващ се над всички останали. На всички ни погледът е прикован към една и съща цел… За съжаление, ние се различаваме един от друг, както и пътищата, които следваме… Някога, при условие, че изкачването продължи както до сега, всички ще се срещнат на върха на планината… пътят към него няма голямо значение.”

Разбира се, върхът на планината не е спасението на душата, нито Царството Небесно, а означава настъпването на хилиастичната Нова Ера.

Не е трудно да се забележи, че възгледите на Льоконт дю Нуи съвсем не са православни и нямат даже далечна прилика с християнските, а са деистични. Но за нас ще е полезно да се запознаем с тези възгледи, защото зад обвивката на религиозния релативизъм, който не може да бъде приет от нито един православен християнин, се крият еволюционистки възгледи, които съвсем не са чужди на съвременните „християнски еволюционисти”, в това число и мнозина православни, и те разкриват такива философски и религиозни възгледи, на които всеки мислещ православен християнин следва да бъде готов да даде отговор. Нека да обозначим тук две групи такива въпроси.

1. Като следствие от всеобхватността на еволюцията, нещо което се приема от всички еволюционисти (всичко в света еволюира, нищо не прави изключение от този природен процес), той вижда бъдещето на човешката еволюция в появата на „свръхчовека” или „висшата раса”. А също така той говори за бъдещето на човешката еволюция на нивото на „морала и духовността”. Може ли православният християнин да се съгласи с подобна вяра? Ако не, то с какви доводи, изключващи човека от този всеобщ природен процес, разполага той?

2. Книга Битие, според неговото мнение, трябва да се „интерпретира по новому”, символично. А именно: грехопадението на Адам не е историческо събитие, а просто „символ на раждането на човешкото самосъзнание”. Може ли православният християнин да се съгласи с това? Как Православното Християнство разбира книга Битие?

3. О. Антоний Костурос

Да се върнем отново на възгледите на някои православни християни. В друга статия на „Православен наблюдател” на гръцкия архиепископат (от 6 февруари 1974) отец Антоний Костурос отговаря на въпрос, зададен от читател: „Ако Адам и Ева са били първите хора, откъде у техния син Каин се е появила жена? Дава ли някакъв отговор Църквата на този въпрос?” О. Антоний казва:

„Произходът на човека е твърде отдалечен от нас във времето, за да може отделен човек или група лица да знаят това. [За какво тогава е написана книга Битие? – о. С.] Науката все още търси отговора. Думата Адам означава земя. Думата Ева – живот. В най-общ, и само в най-общ смисъл, нашите традиционни богослови казват, че ние произхождаме от един мъж и от една жена… Има и други, които смятат, че човечеството се е зараждало в човешки поселения, в струпването на хора ту тук, ту там… У нито един от богословите няма определен отговор по въпроса за произхода на човека и неговото развитие… Зората на човешката история е покрита с тайна.”

Според възгледите на отец Антоний, именно науката се опитва да намери отговора на този въпрос. Очевидно е, че православното тълкувание на книга Битие е твърде символично и образно; на нас така и не ни е известно с точност, съществувал ли е такъв човек „Адам” или не. Ето, такива възгледи се поднасят от официалния вестник на гръцкия архиепископат.

А какво казва православното богословие за Адам и първосъздадения човек? За какво говори православният празник в памет на Адам и другите свети праотци? А какво да правят тези, на които Адам е светият небесен покровител? Безразлично ли е за Православния християнин, че Църквата, ако са верни възгледите на „християнските еволюционисти”, се е заблуждавала в продължение на векове по този въпрос в своето учение, и че сега това учение може да бъде преразгледано, ако „науката” излезе, най-сетне, с отговор на въпроса за произхода на човека? Ще бъде ли преувеличено, ако кажем, че за православния християнин е от съществено значение да се приобщи към много ясния възглед на църковното учение за произхода на човека, както и да бъде добре осведомен относно ограничеността на научните изследвания по дадения въпрос?

По-късно, отговаряйки на друг въпрос на читател, отец Антоний съобщава следното:

„Възможно е да са съществували множество Адамовци и Еви, появили се едновременно в различни райони на земята, които след това са се срещнали. Как е бил създаден човекът и как е произвеждал потомство в началото – това е покрито с тайна. Не позволявайте на никого да ви учи на нещо друго. Нашата Църква ви предоставя възможността да размишлявате по поставения от вас въпрос и да стигате до собствени предположения по този повод.”

Отговорът на въпроса „Откъде има Каин жена?” всъщност е много прост: Адам и Ева са имали много деца, за които не се упоменава в книга Битие. Повествованието на книге Битие минава само по основната нишка на историята.

4. Карл Рънър

Отец Антоний Костурос споменава възможността „за зараждане на човечеството в струпването на хора”. Това ни пренася към еволюционната теория на „полигенезиса”. Видният йезуит-„богослов” Карл Рънър (до неотдавна той все още беше твърде „консервативен” в своите възгледи за еволюцията)* изследва този въпрос и „примири” -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Карл Рънър (1904 – 1984) – широко признат, водещ римо-католически богослов на двадесетото столетие. Бил е официален експерт на папата преди и по време на Втория Ватикански Събор. – Ред.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

еволюционния възглед с християнския догмат така, че това, без съмнение, ще послужи

като пример за подражание на гръцкия архиепископат за в бъдеще. (Православните модернисти, като правило, винаги изостават на крачка от римо-католиците в процеса на внасяне на „допълнения” във възгледите на Църквата.) В статия, озаглавена „Първородният грях, полигенезисът и свободата” (изложена в резюме в „Богословски сборник”, пролетта на 1973) Рънър поставя два въпроса:

„1. Как еволюцията е съвместима с догмата за свръхестествените способности на Адам?

2. Можем ли сериозно да разглеждаме първия човек, който е трябвало да еволюира, като способен на извършването на първородния грях…?”

Той отговаря:

„Учените предпочитат да разсъждават за хоминизацията [т.е., за създаването на човека], като за процес, обхващащ много индивиди – по-скоро „популация” – отколкото отделна двойка.”

(В действителност, някои учени са съгласни с това, а някои не.) Той казва, че е съществувала първа идентифицирана група хора („първият човек”), която извършила първото грехопадение:

„Благословението е могло да бъде дадено на първата група хора, и след отхвърлянето му от тази група по свободен и взаимен избор, било изгубено за цялото следващо човечество.”

След това Рънър поставя въпроса:

„По какъв начин у първия човек или група, такива каквито ни ги разкрива палеонтологията, е могла да бъде достигната такава степен на развитие на необходимата свобода, че да се появи възможността за такъв фатален избор, като първородния грях? Как можем да се опитаме да приведем надестествените или свръхестествените райски условия на „Адам” (индивид или група) в съответствие с това, което ни е известно за произхода на света от биологията, антропологията, културата?”

И сам отговаря на своя въпрос по следния начин:

„Не е лесно да се установи точно, къде и кога земното създание става дух, и поради това – свободно… Ние можем спокойно да се съобразяваме с факта, че първородният грях действително е бил извършен, но във време, което не сме в състояние да определим по-точно. Това е станало „някъде”, в течение на достатъчно продължителен период от време, когато са могли да съществуват вече много индивиди, и са могли „едновременно” да извършат водещото след себе си вина действие…”

Иначе казано, всичко става извънредно мъгляво. И е напълно очевидно, че следващото поколение мислители изобщо ще сложи край на подобни двусмислености.

5. Стефан Трустер

Неотдавна излязлата книга на друг йезуит нагледно прави равносметка по въпроса за отношението на „просветения християнин” към Адам и рая. Стефан Трустер – холандски йезуит, в своята книга „Еволюцията и догматът за първородния грях”, откровено заявява: „Тези, които се отнасят сериозно към научния догмат за еволюцията, не могат повече да се съгласят с традиционната трактовка”. Така че трябва да намерим „съответстващата на нашето време интерпретация”.

„Апологетите на еволюционния догмат – казва той – представят човечеството като реалност, която в продължение на историята само много постепенно е съзрявала до степента на самосъзнаване. Нейните ранни стадии на възникване трябва да бъдат разглеждани като тромави преходни форми, разположени на едно извънредно примитивно ниво на човешкото съществуване. Тези примитивни промеждутъчни форми на човешкия живот трябва да са били все още тясно свързани с тяхното доисторическо животинско състояние… Но в подобна еволюционна теория няма място за „райското” съществуване на доисторическия човек. Разполагането на извънредно надарения духовно човек с положението на изключителен избраник в самото начало на

човешкия живот на земята се оказва в съвършено противоречие със съвременната научна мисъл по този предмет.”

Това, разбира се, е така. И Трустер продължава:

„Съвременната гледна точка, обаче, напълно отстранява възможността да се обясни възникването на злото в света за сметка на извършения от първия човек грях. Как, в края на краищата, такова примитивно човешко същество е могло да се окаже способно да се откаже от Божествения план за спасение; как такова примитивно същество е могло да наруши завета с Бога?”

За това за Трустер грехопадението на Адам не е историческо събитие; той „обяснява” съществуването на злото, като го обозначава с нов термин: „феномен на космическа незрялост”. Адам – това не е един човек, а „съвкупността от хората”. А книга Битие е:

„идеализиран образ … на света без греха; авторът [на книга Битие] достатъчно добре знае, че тя не отговаря на реалността… Собствено казано, той и не е възнамерявал да твърди, че първосъздаденото благословено състояние на Адам и Ева в цялата му чистота е било някога действителна реалност в историята на човечеството.”

Разбира се, ако човек вярва в еволюцията, няма смисъл да се говори за рая. Да се опитваш да съединиш тези две съвършено различни понятия на два различни начина на мислене е все едно да мамиш себе си.

Идеята за еволюцията е довела такива „богослови” като Трустер до решителни изводи; впрочем, възможно ли е да се вярва в еволюцията и да не се правят такива изводи?

6. Възгледите на римокатолическата църква

за първоначално създадения човек

В миналото римокатолиците изпитваха някои затруднения по отношение знанията за началото на живота на човека, при условие, че приемаха възгледите на еволюционизма.

Допускат се различни теории в зависимост от това, какво е позволено да се мисли по въпроса. На мен не ми е известно какво е разрешено сега, но някога не се позволяваше да се вярва в това, че човешката душа е могла да еволюира от материята. Всички трябваше да вярват, че душата е дадена на човека в определен момент. От този момент той е станал човек, и за това върху него повече нямат власт законите на еволюцията.* -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Коментирайки неотдавнашното изказване на Иоан Павел ІІ в папската академия на науките (22 октомври 1996г.) за това, че „теорията на еволюцията е нещо повече от хипотеза”, кардиналът на Шотландия, Томас Дж. Вининг, сумира позицията на римокатолическата църква по следния начин: „Църквата предоставя на вярващия сам свободно да приема решение за това, приема или отхвърля различните еволюционни хипотези, до момента в който в тях настойчиво започва да звучи мнението, че съзнанието и духът на човека произхождат от силите на живата материя, без каквото и да било Божие участие.” (The Glasgow Herald, 11 януари 1997 г., стр. 19) Независимо от това, мнозина от римокатолиците отхвърлят еволюцията както и преди, в това число и учени, написали на тази тема научни трудове и книги. Такива са докторът по геология Ги Берто във Франция, докторът по палеонтология Роберто Фонди и докторът по генетика Джузепе Сермонти в Италия, а също и докторът на физико-математическите науки Волфганг Смит в Съединените щати. – Ред.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Наистина удивително е, как отново тези „епицикли” приспособиха теорията към изискванията на вярата!

Или вярвате в еволюцията – в този случай човекът представлява много примитивно създание, което произхожда от животно, и учебниците по еволюция ще ви кажат, че човекът, както и преди, си остава дивак вътре в себе си, а всички картинки нагледно ще ви демонстрират как той е еволюирал от маймуноподобно същество – или вярвате в това, че човекът произхожда от създание, многократно превъзхождащо това, което представляваме самите ние днес, и което в определен смисъл е било съвършен човек, неподложен на тление. Светите Отци ни казват даже и това, че Адам не е изхвърлял от себе си фекалии. Плодовете на дървото на живота му били предназначени за храна, но той не е ядял така както ние сега.

В „Беседата с Мотовилов” на преп. Серафим Саровски е посветен цял раздел на състоянието на Адам: за това как той не е бил подложен нито на рани, нито на болки. Той бил съвсем нечувствителен към действието на стихиите, не е можел да се удави във водата и т.н.

Интересно е, че още в средните векове Това Аквински е поставял точно такива въпроси, опитвайки се да ги разреши: какво е било състоянието на Адам, изхвърлял ли е фекалии, как е могло да бъде така, че не е било възможно да му се причини никаква вреда? Той съставил подробни обяснения. Преди всичко той казва, че Адам е изхвърлял фекалии, тъй като не може да се повярва в това, че той е бил съставен от различно вещество в сравнение с нас днес. Второ, той бил свободен от всякакво увреждане и не е можел да се удави не защото това е било невъзможно, а защото Бог е устроил така, че той никога не се препъвал по своя път, никога водата не се вдигала до толкова, че да подложи на опасност неговия живот и т.н. Иначе казано, Бог устроил света така идеално, че Адам се придвижвал много внимателно, и нищо не е могло да му причини никаква вреда.

Но Православието смята, че нашата природа е била създадена безсмъртна. Авва Доротей говори за това в първите глави на своите беседи, където ни представя образа на Адам, първосъздадения човек, въодушевявайки ни с това, към което трябва да се стремим да се върнем. За нас е било предназначено да живеем вечно в своето тяло, и така ние сме били създадени в началото. Едва след грехопадението ние сме изгубили тази природа и това блажено състояние, при което Адам е бил уподобен на Бога.

Съгласно православния възглед, безсмъртното състояние на човека в рая е било негова природа. Сега нашата природа е изменена. Тогава ние сме имали възможността да бъдем безсмъртни; сега нашата природа е изменена до състоянието на смъртност, т.е., смъртност по плът.

Католиците учат на противоположното: че състоянието на човека в рая е било свръхестествено състояние, че човекът е бил точно такъв, какъвто го познаваме сега – смъртен човек* – но Бог му дарил допълнителна способност, дал му особено ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Тази концепция влиза в противоречие със 123 Правило на Картагенския събор: „Съборът, против ерестта на Пелагий и Целестий. Признато е от всички епископи на Картагенската Църква, представени на светия Събор, чиито имена и подписи са внесени в деянията (на Събора), че Адам не е сътворен от Бога смъртен. Ако някой каже, че Адам, първоначално създаденият човек, е сътворен смъртен, така че и да би съгрешил, и да не би съгрешил, би умрял телом, тоест, би излязъл от тялото не като наказание за греха, а по природна необходимост: да бъде анатема.”

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

благословение. Когато съгрешил, той просто отпаднал от това благословение, с което бил допълнително награден; съответно, неговата природа не била изменена.

Но според православния възглед, самата наша природа била подложена на изменение и смърт при падението. Христос е новият Адам, и в Него е възстановена нашата предишна природа.

Някои Отци, като преп. Симеон Нови Богослов, подробно се спират на въпроса: защо не сме станали безсмъртни веднага след Христовата смърт и възкресение? Преп. Симеон казва, че и сега ние все още трябва да достигаме до нашето спасение, за да не бъде извършено под насила. И цялото творение очаква ние да достигнем нашето спасение, защото тогава то също ще бъде възстановена в състоянието, в което е пребивавало до грехопадението, а, всъщност, даже в по-висше състояние.

Всичко това е тайна Божия и излиза извън пределите на нашето разбиране, но все пак, на нас ни е известно достатъчно за това от светите Отци. Преп. Симеон има подробно описание на състоянието на човека преди грехопадението. Цялото творение, казва той, е било нетленно, както и човекът, и едва след грехопадението тварите започнали да умират. Когато се яви новият свят, „новото небе и новата земя” (виж: Ап. 21, 1), тогава „кротцыи (…) наследятъ землю” (Мт. 5, 5). Що за земя ще бъде това? Същата тази, която виждате около себе си, само че тя ще изгори и ще бъде възстановена така, че цялото творение ще стане безсмъртно. Към това се и стреми цялото творение, за това въздиша и всяка твар. Когато св. ап. Павел казва, че „суете тварь повинуся” (Рим. 8, 20), това означава, че тя е била подложена на тлението заради грехопадението на човека.

7. Теодосий Добжански

Но нека се върнем към „православните християнски еволюционисти”, чиито идеи напълно се съгласуват със съвременната римокатолическа мисъл по отношение на еволюцията, и които поставят и други допълнителни въпроси и значения на еволюционната теория, в които православният християнин трябва добре да се ориентира.

Теодосий Добжански – руски православен учен, който често се цитира от други „християнски еволюционисти”. Добре известен генетик, той понастоящем е професор по генетика в Калифорнийския университет в Дейвис. Мисля, че все още е зает с плодовата мушица и продължава да прави експерименти с нея, за да докаже теорията на

еволюцията.* Той се родил в Русия, в годината на канонизацията на преп. Теодосий Черниговски (1900) в отговор на молитвите на своите родители; за това и бил наречен Теодосий. Но, уви, станал вероотстъпник. Пристигнал в Америка през двадесетте години и станал американец.**

Неговото име се намирало под строга забрана в Съветска Русия, макар и съветските учени да знаели за него. Веднъж неочаквано бил показан филм на едно научно събрание, в който бил заснет той, раздали се гръмки одобрителни възгласи; но в последствие филмът бил иззет. За неговото съществуване изобщо не се споменавало, тъй като той напуснал Русия. Макар по своите възгледи да бил по-скоро комунист.

Макар и да бил кръстен в Православието, но когато неговата жена починала, той кремирал нейното тяло, а след това развял нейната пепел в планините на Сиера.*** ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Отец Серафим има пред вид опитите на Добжански да получи нов вид, въздействайки с радиоактивно облъчване на плодовата мушица така, че да произведе мутирано потомство. Иън Тейлър в своята книга „В човешките умове” (1991) пише за подобни опити: „Експериментите над плодовата мушица са започнати в двайсетте години от Томас Хънт Морган, и до днес си остават малка „индустрия” сред изследователите. Издръжливата плодова мушица понесе такова генетическо безчестие, каквото изобщо може да бъде измислено, но до сега така и не произведе нищо друго освен плодова мушица.” („В човешките умове”, стр. 163). – Ред.

**Хенри М. Морис пише: „Добжански може да бъде поставен редом с Джулиан Хъксли и наречен най-влиятелният еволюционист на двадесети век.” Добжански почина в 1975 година, когато отец Серафим четеше лекцията, от която е записана тази глава. – Ред.

***Кремацията е строго забранена от Православната Църква. – Ред.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Доколкото е известно, той никога не посещава църква, изглежда като да се намира извън религията. Независимо от това, за неговите християнско-еволюционни възгледи му била дадена почетната степен „доктор на богословието” на Свето-Владимирската православна семинария в Ню Йорк в 1972 година. Все по това време той излиза с обръщение към втората международна богословска конференция на православното богословско общество в Америка, на която присъстват всички признати „богослови” от най-различни православни общества. Неговите идеи за еволюцията, въз основа на които той и мнозина официални представители на Православието в Америка определят принадлежността към „православната” гледна точка по този въпрос, са публикувани в две православни периодични издания: „Свето-Владимирско богословско тримесечно списание” и „Грижа”.

В статията „Еволюцията – особен способ на Божието сътворение” („Грижа”, пролетта на 1973), която нееднократно е отпечатвана и чието кратко съдържание се поместваше без каквито и да било коментари в редица православни периодически издания в Америка, Добжански обвинява в „богохулство” всеки, който не е съгласен с неговата теория на еволюцията. Така, в своята статия той казва:

„Естественият отбор – това е сляп творчески процес… Естественият отбор не работи по предварително зададен план.”

Добжански, отбелязвайки необикновеното разнообразие на живота на земята, го нарича „капризно и екстравагантно”. Той казва:

„Що за безсмислено действие е да произведеш множество видове ex nihilo (от нищо), а след това да позволиш повечето от тях да измрат!... Какъв е смисълът от съществуванието на земята на два или три милиона вида?... Може би в това се проявява веселото разположение на духа на Твореца? Нима Творецът си прави шеги по този начин?”

Не, разсъждава Добжански:

„Органичното разнообразие става, обаче, разумно и понятно, ако живият свят е бил създаден от Твореца не в резултат на безпричинен каприз, а от еволюцията, подтиквана от естествения отбор. Съвсем невярно е да се разглеждат сътворението на света и еволюцията като две взаимноизключващи се алтернативи.”

Тук, фактически, се има пред вид, че няма значение, има ли Бог или не. Според неговото мнение, Бог е създал два или три милиона вида с помощта на естествения отбор. Нима в това има по-голям смисъл, отколкото в това, че Той е сътворил всички първородни твари изведнъж?

Според възгледите на Добжански, не съществува никакъв план; слепият процес ръководи всичко. Тогава за православния християнин възниква въпросът: Ако Бог полага началото на процеса на еволюцията, как така неговият завършек не е в Неговата

власт? И къде остава Божият промисъл, без който и косъм от главата ви няма да падне (Лука 21, 18)?

По такъв начин, „еволюционно-християнската” философия разкрива лъжливостта на самия въпрос, на който еволюционистите се опитват да дадат отговор. Творческите Божии деяния не са достатъчни за обяснението на разнообразието на цялото видимо творение; необходимо е по-добро обяснение, основано на ясно изразените нехристиянски представи, че Бог няма власт над своето творение, и че Неговият промисъл не съществува.* „Бог”-гът на такава еволюционна философия явно ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Добжански пише: „Човекът е еволюирал не от човешки прародител… Сътворението на Божия образ в човека е не събитие, а процес, и за това законът на морала е продукт на еволюционното развитие.” (Добжански, „Ethics and Values in Biological and Cultural Evolution”, „Zygon, the Journal of Religion and Science”, репортаж в Los Angeles Times, 16 юни, 1974 г., част 4, стр. 6). – Ред.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

принадлежи на философията на деизма, а възгледите на „християнския еволюционист” са неразличими от възгледите на „полухристиянина” (или нехристиянина) Льоконт дю Нуи.

Във възгледите на Добжански преобладават християнско-либералните идеи за това, че книга Битие е символична, че осъзнаването от човека на своето битие е причината за трагичната безсмисленост, царяща в света днес, и че единственият изход от тази задънена улица за човека е да осъзнае, че може да стане работник във фабриката на сътворението на света, тъй като участието в това предприятие прави смъртния човек част от безсмъртния Божий проект. И той заключава:

„Най-галантният, и в същото време успешен опит за такова служение – участие в безсмъртния Божий проект – принадлежи на Тейар дьо Шарден.”

8. Тейар дьо Шарден

Като завършек ще разгледаме възгледите на еволюциониста, който може да бъде наречен велик „пророк” на еволюцията на нашето време – Тейар дьо Шарден. Той наистина е „християнският еволюционист” на столетието, а някои „православни богослови” (както ще се убедим по-нататък) го обявяват за равен на светите Отци на Православната Църква.

Пиер Тейар дьо Шарден (1881-1955) бил член на френския орден на йезуитите, свещеник, „богослов” и палеонтолог, който присъствал при откритията на много велики находки на останки от изкопаем „човек” в ХХ век. Заедно с двама други сътрудници той участвал в „откриването” (което впоследствие се оказало фалшификация) на пилтдаунския човек.* Той открил зъб, който бил признат за оцветен. Не е известно взел ли е той участие в това фалшифициране или не. Един от участниците бил обвинен във фалшификацията на пилтдаунския човек; свидетелите били заставени да премълчат за някакво участие на Тейар дьо Шарден. Но от ранните записки е установено, че именно той е открил зъба.**

Тейар присъствал при новите открития на яванския човек, които по някакъв начин се оказали заключени в шкаф някъде в Холандия, където били скрити от каквито и да било по-нататъшни изследвания. Той присъствал при множество открития на пекинския човек, макар и не от самото начало. Той присъствал също така и при изчезването на изкопаемите останки на пекинския човек.*** Така че ние не -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*В 1953 година беше установено, че черепът на пилтдаунския човек е майсторски комбиниран от челюстта на маймуна и черепа на съвременен човек. – Ред.

**Филип Джонсън отбелязва: „Мнозина, запознали се с данните в хода на разследването (включително [еволюционистите] Стивън Джей Гулд и Луис Лики), стигнали до извода, че Тейар, вероятно, е виновен за подготовката на пилтдаунската фалшификация, макар и за това да няма решаващи доказателства” („Darwin on Trial”, стр. 203). Малкълм Бауден в своите книги “Ape-men: Fact or Fallacy?” и “Science vs. Evolution” разказва подробно историята на пилтдаунския фалшификат.- Ред.

***”По времето на всички разследвания на местонахожденията на изкопаемите останки, Тейар, на когото се възлагала значителната отговорност за лабораторията и нейното съдържание, прекарал в Пекин, в продължение на всички военни действия, но така и не дал никакъв отчет за произтеклите там събития” (Malkolm Bowden, „Ape-men: Fact or Fallacy?”, стр. 123). – Ред.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

разполагаме вече с останки на пекинския човек; останали са само рисунки и копия.

Но преди всичко, Тейар най-вече е отговорен за научната интерпретация на фактите на всички тези находки. И, както той сам казва:

„Това беше изключителен шанс, необикновен в научната кариера – да се окажеш на място, в момента, когато … се откриват кардинални находки в историята на изкопаемите останки на човека!”

Той използвал умело всичко това, взето заедно, за доказването на еволюцията на човека. Ние няма да разглеждаме сега тези доказателства, но ще отбележим, че всички те съвсем не са безспорни. Един автор-еволюционист, Ф. Кларк Хаул (автор на труда „Първият човек”) отбелязва:

„Една от основните трудности се заключава в това, че действително важните за науката изкопаеми находки на човешки череп се откриват изключително рядко: всичко, което е намерено до днес, може да бъде положено в един голям ковчег. Всички останали находки трябва да бъдат отнесени към нещо друго.”

А съотношението между едните и другите находки, както и преди, си остава неизвестно за нас.

Тейар дьо Шарден бил едновременно и учен и „мистик”. Удивителното е не това, че в него се сливат едното и другото (в края на краищата, той е бил йезуит), а това, че той е еднакво уважаван и от богословите – от римокатолическите богослови, а също, фактически, и от мнозина от така наречените православни богослови – и от учените. Встъплението към неговата книга „Феноменът на човека” е написано от Джулиан Хъксли, внук на знаменития съвременник и привърженик на Дарвин, Т. Х. Хъксли. Еволюционистът Джулиан Хъксли е също и абсолютен атеист. Той не може напълно да се съгласи със стремежа на Тейар да примири католицизма с еволюционизма, но по принцип е съгласен с неговата философия.

Това ни връща към темата, която обсъждахме преди:* очакването на човека за -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Т.е., в предишните раздели на „Курса по оцеляване”, откъдето е и записано настоящото обсъждане. – Ред.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

сливане на религията и науката. Учените на запад в средните векове и в периода на Възраждането, когато се зараждала съвременната наука, били всичките мистически ориентирани. Тогава царствала философията на Питагор. Джордано Бруно (1548-1600),

смятан за предтеча на съвременната наука и философия, бил пантеист-мистик. Той вярвал, че целият свят – това е Бог, че Бог е душата на света, и че „Природата – това е Бог във всичко съществуващо”. Неговата философия съединявала религията и науката в единно пантеистическо видение.

В деветнадесети век пророкът на социализма, Сен-Симон, твърди, че ще дойде време, когато не само социалният ред ще стане религия, но и ще се обединят науката и религията, и науката повече няма да бъде атеистическа. Сен-Симон очаквал появата на такъв мислител, който би обединил науката и религията.

В деветнадесети век нещо подобно казвал и американският философ Ралф Уолдо Емерсон. Тъй като той бил свидетел на условията, при които вярата на човека била отделена от знанията вследствие на съвременното просвещение, той призовавал към реставрация на единството в човека и говорил за това как отново можем да съединим вярата и знанието. Той пише за това в своето есе „За природата”:

„Причината за това, че на света не му достига единение и той лежи разбит в отломки, се заключава в това, че човекът е разединен в самия себе си. Той не може да бъде натуралист до тогава, докато не удовлетвори всички изисквания на духа. Любовта в еднаква степен е и изискване, и перцепция… Дълбокото зове към дълбоко, но в реалния живот такова единение няма. Има целомъдрени мъже, които се покланят на Бога, съгласно преданието на своите бащи, но тяхното чувство за дълг не се разпростира върху всичките им способности. [Т.е., у тях има чувство за дълг към своята религия, но те не преследват целите на науката и философията по начина, по който трябва да правят това.] Има и търпеливи натуралисти, но те замразяват предмета на своите изследвания в лъчите на хладната светлина на своето разбиране. [Т.е., те отделят философията от религията.] … Но когато верният мислител, решен да отдели всеки предмет от личните отношения и да го разгледа в светлината на мисълта, в същото време съумява да разгори в науката огъня на най-светите чувства, тогава Бог отново се проявява в своето творение.”

Тейар дьо Шарден е именно пророкът, който обещава да реализира тези очаквания, който открива, че противоречията между науката и религията отново изчезват.

Теодосий Добжански в своите статии в „Свето-Владимирски богословски тримесечник” и „Грижа”, стига до извода, че Тейар дьо Шарден се опитва да покаже това в своите книги. Тейар, както той пише, описва три стадия, ползвайки при това своя собствена терминология, през които е преминало еволюционното развитие:

„Преди всичко, космогенезата – еволюцията на неодушевената природа; второ, биогенезата – биологическата еволюция; и, трето, ноогенезата – развитието на човешката мисъл.”

Тейар говори също и за „сфери”: „биосферата” – сферата на живота; и „ноосферата” – сферата на мисълта. Той говори за това, че цялото земно кълбо в момента е оплетено от паяжината на мисълта, която нарича „ноосфера”.

„До този момент – продължава Добжански – Тейар се опира твърдо на фактите, които могат да бъдат демонстрирани. Сега, за да завърши своето богословие на природата, той допуска възможността за пророчество, основано на религиозната вяра. Той говори за „убеждение, в строгия смисъл, непостижимо за науката, за това, че вселената придобива направление, което – при наличието на вяра у нас – трябва да ни доведе до някакво необратимо съвършенство.””

Добжански се отнася одобрително към следното определение на еволюцията на Тейар дьо Шарден:

„Е ли еволюцията теория, система или хипотеза? Тя е нещо повече – всеобщ постулат, начало на всички системи, на което те следва да се покланят и да му съответстват, защото само тогава те ще бъдат мислими и истинни. Еволюцията е светлината осветляваща всички факти, траекторията, която трябва да следва ходът на мисълта. Ето какво е еволюцията.”

Т.е., еволюцията, според мисълта на Тейар, става своего рода универсално откровение за човечеството, което се приема от много и много хора, независимо от това какви са те – християни, атеисти или каквито и да било други. И всичко, включително религията, трябва да се разбира еволюционно.

В работите на Тейар дьо Шарден има толкова много собствено изобретен жаргон, че е много лесно да се съгласиш или да не се съгласи с него, без дори да се даваш сметка дали си разбрал целия ход на неговата мисъл. Преди всичко, необходимо е да се разбере какво е вдъхновявало мисълта му, тъй като именно то е породило и мирогледа, пленил фантазията на съвременните интелектуалци, както „християни”, така и атеисти, независимо от трудностите на неговия език.

Като вдъхновение за Тейар дьо Шарден и неговите последователи послужило някакво всеединство на реалността, съединяващо Бога и света, духовното и принадлежащото на света, в един хармоничен и всеобхватен процес, който е не само интелектуално постигаем от съвременния интелектуалец, но и може да бъде чувстван от чувствителната душа, която е в тясно съприкосновение с духа на съвременния живот; тогава следващата степен на този процес се предчувства от „съвременния човек”, за това и Тейар дьо Шарден е наричан „пророк” даже от съвсем невярващи хора: той много „мистично” предрича бъдещето, на което именно и разчита днес всеки мислещ човек** (освен, разбира се, осъзнатите православни християни).

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

**Т.е., всеки мислещ в традицията на рационализма, произтичащ от епохата на Просвещението, а първоначално – от средните векове, в резултат от разделението на Църквата.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Тази всеединна мисъл на Тейар дьо Шарден има две страни: светска (с помощта на която той привлича и задържа даже такива абсолютни атеисти като Джулиан Хъксли), и духовна (с помощта на която привлича „християните” и ги приобщава към „религията” на невярващите).

Собствените изказвания на Тейар дьо Шарден не оставят никакво съмнение, че преди всичко и над всичко той е бил страстно влюбен в този свят, в тази земя:

„Светът (с неговата ценност, неговата непогрешимост и неговото благо), когато всичко бъде изречено и извършено, е първото, последното и единственото, в което аз вярвам.

Сега земята, разбира се, може да ме притисне в своите гигантски обятия. Тя може да ме напълни със своя живот или да ме превърне отново в нейния прах. Тя може да се украси за мене с всякакви очарования, ужаси, тайни. Тя може да ме упои със своя аромат на осезаемост и неразделност.”

Тази негова вяра, разбира се, оставя православните християни далеч от себе си. Той вярвал, както точно възпроизвежда това един от неговите биографи, че „спасението вече не трябва да го търсим в „отстраняването от света”, а в активното „участие” в неговото построяване”. Той съзнателно изоставял „старите” форми на християнската духовност в полза на новите, светските. Той презирал

„всички тези прекрасно-задушаващи приказки за светии и мъченици! Кое нормално дете би пожелало да прекара вечността в такова отегчително обкръжение?”

Той смятал, че „в настоящия момент на всички нас, в по-голяма или по-малка степен, ни липсва едно ново определение на светостта”. И пише:

„Съвременният свят – това е светът на еволюцията; и, изхождайки от това, статичните концепции за духовния живот трябва да бъдат промислени по новому, а класическото учение на Христа трябва да бъде изтълкувано отново.”

Тези мисли са отражение на свалянето на старата Нютоновска вселена. Тейар иска да причисли Християнството към същата категория, тъй като то също е свързано с класическия статичен начин на мислене: сега ние имаме нов начин на мислене и, подобно на новата физика, трябва да се появи ново Християнство.

Но философията на Тейар е не просто секуларизация на Християнството; нейният най-мощен и имащ решаващо влияние аспект се състои в одухотворяване (спиритуализация) на света и светската деятелност. Тейар не само бил влюбен в света и неговия „съвременен прогрес” и научно развитие; негова отличителна черта било предаването на всичко на определена „религиозна” значимост. Той пише:

„Истина ли е това, Господи? Мога ли, съдействайки на разпространението на науката и свободата, да повиша плътността на божествената атмосфера, както сама по себе си, така и изключително за самия мен: атмосферата, в която желае да се потопи цялото мое същество? Прилепвайки по-тясно към земята, с това самото аз се приближавам към Теб…

Нека енергиите на света, чието украшение сме ние, да се преклонят пред нас и да вземат върху себе си игото на нашата власт.

Нека човешкият род, израснал до по-пълно съзнание и голяма сила, да започне да се обединява в богати и щастливи организми, в които животът ще бъде насочен за по-добро използване и ще принесе стократно повече плод.”

За него „Бог” може да бъде намерен само в света:

„Аз не използвам образи, когато говоря; именно чрез дължината и ширината, и дълбочината на света, в движението, за човека се открива опита и неговото видение на Бога.”

В пълно съгласие със светското време, макар и то да е време „на търсене”, той заявява:

„мина времето, когато Бог можеше просто да ни натрапва Своята власт като Господар и Собственик на Своето владение. Отсега нататък светът ще се прекланя само пред органичния център на своята еволюция.”

За него „еволюцията” не е идея, разрушителна за религията, а сама по себе си е религиозна идея:

„Християнството и еволюцията не са два непримирими начина за възприемане на света, а две различни перспективи, предназначени да си съответстват и да се допълват.”

Той горещо вярвал и учил, че „еволюцията със своята поява вля, така да се каже, нова кръв в перспективите и стремленията на Християнството.” „Еволюцията”, според учението на Тейар, действително разчиства пътя за ново Божие откровение:

„Земята … може да ме хвърли на колене в очакване на това, което съзрява в нейната гръд… Тя стана за мене, освен самата себе си, тяло на този, който е и който ще дойде.”

Еволюцията според Тейар е процес, който включва в себе си „построяването на космическото тяло на Христа, в което всичко съществуващо се съединява с Бога.”

Верен син на римо-католическата църква, Тейяр изразява своето съзерцание на единението на Бога и света в духа на латинската теология, предлагайки за католическата мисъл „ново развитие” в своята удивителна идея за „Преосъществяването” на земята:*

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Тейар написал това по време на своето пребиваване в Китай през 1926 – 1927 гг. след завършването на меса, отслужена в пустинята Гоби.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

„Както човечеството асимилира материалния свят, и както Светият Дух [т.е., римо-католическият Свети Дух – бел. на ред.] асимилира нашето човечество, така и евхаристийната трансформация привършва преосъществяването на хляба на олтара. Крачка след крачка тя непреодолимо овладява вселената… Причастните видове се формират от мировата всеобщност, а продължителността на мировото сътворение означава времето, необходимо за неговото посвещаване.”

В този процес на еволюцията „Тялото Христово” придобива форма в света – това не е Христос на Православието, а „Христос на универсума” или „Свръх-Христос”, което Тейар определя като „синтез на Христа и вселената”. Този „еволюиращ Христос” ще провъзгласи единството на всички религии:

„Всички религии ще се срещнат в една точка – във вселенския Христос, който по изчерпателен начин ще удовлетвори техните очаквания: това, според мен, е единствено възможното обръщане на света, единствено мислимата форма на религията на бъдещето.”

Християнството за него не е единствено вярната истина, а само „емерджентен* филум** на еволюцията”, подложен на изменения и трансформации, както и всичко в

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

* В смисъл - „поредeн, качествено нов” (отнесено към „филум”) – бел. на прев.

** Филум - пределно обхватна систематична единица в зоологията, тип; напр. тип хордови включва рептилии, риби, земноводни, влечуги, птици, бозайници – бел. на прев.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

този „еволюиращ” свят. Както и римските папи в наше време, Тейар не се стреми към „обръщане” на целия свят, а предлага папския Ватикан в качеството на някакъв мистичен център на религиозното търсене на човека, на надвероизповеден Делфийски оракул. Един от неговите почитатели резюмира тази гледна точка така:

„Ако на християнството … действително му е съдено да стане религията на бъдещето, то съществува само един път, по който то може да се надява да се издигне до съвременните велики направления на мисълта на човечеството и да ги асимилира; този път преминава по живата и органична ос на неговата католичност, чийто център се намира в Рим.”*

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Както пише самият Тейар: „Всичко продължава да свидетелства за това, че ако християнството е наистина предназначено да бъде, както то учи и както осъзнава себе си, религията на утрешния ден, то само по направлението на живата, органична ос на римския католицизъм то може да се надява да достигне нивото на великите съвременни течения на хуманизма и да се преобрази в едно цяло с тях.” (Тейар дьо Шарден, “Christianity and Evolution”, стр. 168) – Ред.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Паралелно с „еволюирането” на вселената в „тяло Христово”, човекът достига висшата точка на своето човешко развитие в „свръхчовечеството”. Тейар пише:

„Опитът задължава нашия разум да допуска съществуването на нещо по-велико отколкото това, което представлява днес човекът, намиращ се в стадий на съзряване на земята.”

Както Льоконт дю Нуи, както и, фактически, всички мислители, придържащи се към „религиозния” възглед за еволюцията, Тейар отъждествява еволюиращото „свръхчовечество” с Христа и, обратно, разглежда Христа неразделно от „свръхчовечеството”:

„За да имаме възможността да продължаваме да се молим, както и преди, сега ние трябва да си кажем когато гледаме към Сина Човечески (не “Apparuit humanitas”, а) „Apparuit Superhumanitas” (поява на „свръхчовечеството”).

Тук мисълта на Тейар става „мистична”, и той не обявява ясно, запазва ли се човешката личност в „свръхчовечеството”, или просто се разтваря във вселенския „Свръх-Христос”.

Според израза на неговия биограф:

„Човечеството достига точка на развитие, в която то съвсем се отделя от земята и се съединява с Омега… „Феномен, напомнящ по външни признаци смъртта (пише Тейар), но в действителност – просто метаморфоза и встъпване в сферата на висшия синтез.”

„Висшият синтез”, върхът на еволюционно-духовния процес, е това, което Тейар нарича „точката Омега”:

„Ще настъпи ден, ни казва Евангелието, когато постепенно нарастващото напрежение между човечеството и Бога ще достигне границите на предписаните за този свят възможности. И тогава ще дойде краят. Тогава присъствието на Христа, натрупващо се невидимо във всичко съществуващо, внезапно ще стане видимо – както пламването на светлината от хоризонт да хоризонт. В недрата на силите, скрепяващи самата вселена, ще бъдат изработени духовните атоми на света, които ще бъдат овладени – в или извън Христа (но винаги под влиянието на Христа) – от щастието или болката, приготвени за тях от живата структура на плеромата.”

Тази точка Омега не е цел, лежаща зад пределите на този свят, а само завършек на „движението на вселената към нейната еволюционна цел”; за „връх на еволюцията се приема възкръсналия Христос на парусията”. Всички хора, според Тейар, трябва да желаят достигането на тази цел, тъй като „акумулацията на желанията трябва да доведе до пробив на плеромата за нас”. И той отново твърди:

„Съдействието на всеобщата космическа еволюция – това е единственото съзнателно действие на нашата воля, което може адекватно да изрази нашата преданост към еволюционния и вселенски Христос.”

Обаче идването на парусията е неизбежно, независимо от волята на човека, тъй като тя е кулминацията на природния процес:

Уникално събитие за този свят ще бъде физическото въплъщаване на верните в Христа, на тези, които са от Бога. Изпълнението на тази главна задача има характера на неизбежността и съгласуваността на природния еволюционен процес.”

Той, несъмнено, се е откъснал съвършено от всички идеи на Християнството известни преди него. Християнството престава да бъде лично спасение на душата и става световна еволюция на човечеството по законите на природните процеси, насочена към точката Омега.

Християните не следва да се боят от естествения процес на еволюцията, който, както уверява Тейар, само неотклонно ги приближава към Бога:

„Бидейки за миг изплашен от еволюцията, сега християнинът осъзнава, че тя му предлага не нещо друго, а чудесно средство за все по-голямо единение с Бога, все повече отдавайки му самия себе си. В плуралистичния и статичен свят вселенското владичество на Христа все още е могло да се възприема като външна и идваща отвън сила. В духовно насочения свят тази „Христова” енергия придобива чертите на неизбежност и интензивност от съвсем друг порядък.”

9. Хилиазмът на Тейар дьо Шарден*

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Хилиазъм – ерес, възникнала в ранния период на Християнството, основаваща се на погрешно тълкувание на книга Апокалипсис. Понятието „хилиазъм”, в по-широк смисъл, може да се отнесе към всякакви граждански или религиозни възгледи, проповядващи възможността за усъвършенстване на този паднал свят. – Ред.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Следва да обърнем внимание на още някои от възгледите на Тейар дьо Шарден. Интересно е, че неговите търсения в сферата на държавното устройство ни извеждат отвъд пределите на задънената улица на комунизма. В годините на Втората световна война той пише, че комунизмът, фашизмът и демокрацията водят борба помежду си, и че ние трябва да излезем отвъд пределите на това:

„Велико дело за съвременното човечество ще бъде излизането отвъд известните предели, преодоляващо някакъв праг на съзнанието от по-висок порядък. Хората, които се въодушевяват от това убеждение, ще образуват еднородна категория, независимо дали са християни или не.

Велико събитие, приближаването на което ние очакваме, ще бъде откриването на синтезиращ акт на поклонение, в който са обединени и взаимно възвисени, страстното желание за завоюването на света и страстното желание за единение с Бога; акт на поклонение, носещ живот, пръв по рода си, съответстващ на новата ера на Земята.”

Можем да се убедим, че хилиазмът у Тейар звучи много настойчиво: той проповядва пришествието на Новата Ера:

„В комунизма, каквито и да са неговите корени, вярата във вселенския човешки организъм е достигнала състояние на удивителна възвишеност… От друга страна, в своето прекомерно възхищение от материалните сили на Вселената, той методично е изключил за себе си бъдещите възможности на духовното прераждане на Вселената.”

Иначе казано, отговорът ще бъде намерен, ако комунизмът бъде допълнен с духовност.* Тейар продължава:

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*По повод на „свещениците-работници” от ордените на йезуитите и доминиканците, които в 40-те и 50-те години встъпвали в редовете на комунистическите и социалистическите партии (и които впоследствие се отричали от ръкоположението си) Тейар пише следното: „Свещениците-работници намираха в лицето на марксисткия хуманизъм не само справедливост, но и надеждата и усещането, че земята е по-силна от „евангелската хуманност.”” (цитат по Malachi Martin, „The Jesuits”, стр. 290). На друго място той казва: Марксистите вярват в бъдещето на човечеството, докато съвременните християни – не.” (цитат по Joseph V. Kopp, „Teillard de Chardin: A New Synthesis of Evolution”). По повод на новата духовност, която израства на фундамента, заложен от комунизма, виж по-нататък Послесловието на редактора. – Ред.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

„Ние трябва да се обединим. Няма вече политически фронтове, а само един велик кръстоносен поход за човешкото развитие… Демократът, комунистът и фашистът трябва да изхвърлят зад борда отклоненията и ограниченията на своите системи и с пълна сила да преследват целите на позитивните стремежи, от които се подхранва техният ентусиазъм, а след това, по напълно естествен начин, новият дух ще разкъса оковите, с които все още е окован; тези три течения ще се слеят в една обща цел, а именно – приближаването на духовното бъдеще на Света… Човешката функция се състои в това да бъде устроявана и подреждана цялата Земя… Пред нас е осъзнаването на това, че най-великият предмет на познанието, преследван от науката, не е нищо друго освен откриването на Бога.”

Ето, по такъв начин мистицизмът се оказва в центъра на науката. Науката в наши дни губи своята ориентация; нейните граници са размити, тя постулира положението, което твърди, че цялата вселена се състои от антиматерия, което поставя учените в задънена улица.* Всичко завършва с мистицизма.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*В наше време космолозите-еволюционисти твърдят, че почти деветдесет процента от вселената се състои от „тъмна” или „екзотическа” материя. – Ред.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Тейар пише:

„Едно наистина естествено и действително човешко Единство – това е Духът на Земята… Започва да се проявява все по-завладяващата страст, която ще помете или преобразува всичко, което до сега е представлявало незрялост на земята… Призив към великия Съюз [т.е. вселенското единство на човечеството], образуването на който е единственото дело, осъществявано сега в природата… - Нима не се прояснява всичко около нас, ако положим в основата тази хипотеза, според която (в съответствие с откритията на психоанализа) Любовта се явява най-простата и универсална психическа

енергия…? Чувството за Земята –това е непреодолимото напрежение на силите, което ще настъпи в нужния момент, за да ги обедини [цялото човечество] в една страст.

Векът на нациите премина. Задачата стояща пред нас, стига само да не погинем, е да отърсим от себе си праха на древните суеверия и да построим Земята…

Великото стълкновение, в резултат на което ние ще се появим, ще консолидира в света необходимостта от вяра. Достигайки по-висока степен на самообладание, Духът на Земята ще изпитва нарастваща жизнена необходимост от обоготворяване; от недрата на вселенската еволюция Бог се издига в нашето съзнание все по-велик и по-необходим, отколкото когато и да било…

В какъв друг момент в Ноосферата по по-настойчив начин възниква необходимостта да бъдат намерени Вярата и Надеждата, за да се придаде смисъл и да се одушеви гигантския организъм, който ние строим?”

С това той има пред вид, че цялата съвременна революция е изгубила себе си. Когато се опитва да построи новия рай, тя разрушава всичко; за това тя се нуждае от попълване с религиозно значение, което и обезпечава Тейар. Всичко, което съществува в съвременния живот се явява благо. При условие, че бъде допълнено с идеята, че всичко се движи по посока на новото духовно царство.

По-нататък Тейар казва:

„Еволюцията на света по посока на духа в нас става осъзната… Ние още не сме в състояние да разберем в пълнота до къде ще ни доведе тя, но би било абсурдно да се съмняваме, че тя ще ни доведе до край, който има висока ценност.”

При това той претендира за ролята на пророк, макар и съвсем да не е уверен, накъде се движи всичко.

„Всеобщият принцип на нашето единство не може да се открива единствено в съзерцанието на същата тази Истина или в единственото желание, което Нещото е способно да пробуди, а единствено в притегателната сила, която Някой излъчва.”

„За това, независимо от всички видими невъзможни случаи, ние неминуемо се приближаваме към новата ера, в която Светът ще отхвърли своите вериги и ще отдаде, най-сетне, себе си на волята на силите на неговите вътрешни свойства…

Притежавайки двухилядолетния багаж на мистическия опит [на римския католицизъм – бел. на ред.], връзката, която можем да установим с помощта на личния Фокус на Вселената, ни е позволила да придобием за себе си толкова много явно изразено богатство, колкото тази връзка позволява, при двухилядолетния опит на науката в природните сфери на Света. Разглеждано като „филум” на любовта, Християнството е така живо, че в самия този момент ние можем да наблюдаваме как то се подлага на необикновена мутация, издигайки се до по-устойчивото състояние на осъзнаването на своята универсална ценност.

Нима не сме на пътя на по-нататъшното преобразуване, всеобщност, реализация на Бога в самото сърце на Ноосферата [умствения свят – бел. на ред.], преминаването на кръговете [т.е., на всички сфери – бел. на ред.] към техният общ Център, първото, най-сетне, появяване на „Теосферата” [т.е., когато човекът и светът стават Бог – бел. на ред.]?”

Този стремеж е много дълбок в съвременния човек – той е именно това, което той желае. Всички съвременни хилиастически, социалистически системи завършват с това, че Бог се оказва „изхвърлен”, Християнството е изхвърлено, а светът се оказва обожествен. Светът е тялото Божие, а човекът иска да бъде бог. Сега, когато човекът се прощава с Бога, Бог „умира”, а на негово място се ражда свръхчовекът. Тейар изразява желанието на съвременния човек, което е описано от Достоевски във „Великият инквизитор”. Той се опитва да съедини духовната страна с научната в условията на Новия Ред, който ще бъде политически ред. Той е пророк на антихриста.

И така, в наше време съвременният рационализъм угасва. Разумът стига до съмнение, даже до отричане на самия себе си. Науката се намира в задънена улица, тя не знае какво е това материята, какво й е дадено да знае и какво – не. Релативизмът прониква във всички сфери. Това съмнение и релативизъм ще доведат някои до философията на абсурда.*

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Тук се имат пред вид такива писатели като Камю, Кафка, Йонеску и др. В началото на 60-те години о. Серафим написа есе под названието „Философията на абсурда”, което беше публикувано посмъртно в бр.106 (1982) на „The Orthodox World”. – Ред.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Получава се така, че преминавайки през всички тези експерименти на богоотстъпничеството, човекът не е в състояние да спечели за себе си нищо. Той опита всичко, и всеки път беше уверен, че най-сетне е намерил отговора. Когато му се отдаваше да намери нещо ново, с времето то също се оказваше отхвърлено. Идващото поколение отхвърляше всичко предшестващо. Сега човекът вече започна да се съмнява в реалността на съществуването на света и в това какво представлява той самият. Мнозина завършват живота си със самоубийство. Мнозина се занимават с разрушаване. Какво му остава на човека? Не му остава нищо, освен да очаква ново откровение. Съвременният човек се намира именно в такова състояние: без система от ценности, без вяра – на него не му остава нищо друго, освен да приеме това, което ще дойде под вида на едно ново откровение.

10. Тейардизмът в светлината на Православието

Еволюционната философия на Тейар дьо Шарден е продукт от смесването на съвременната философия и римо-католицизмът. Колкото и чужд да изглежда тейардизмът на някои аспекти на ултрамонтанисткия римо-католицизъм от близкото минало, не може да има съмнение, че той се намира в дълбока връзка и хармония с ярко изразените дълбинни „духовни” течения на отстъпилия от истинната вяра Рим. Така Рим присвоява на явления от този свят статуса на „отвъден свят”, проповядва хилиастическия край на света, или, според съвременния израз на Ватикана – „санктификацията на света”. В средите на римо-католицизма тейардизмът се оказва ново „откровение”, също толкова оправдано и традиционно, колкото и, преди няколко столетия, откровението на „Свещеното Сърце на Иисус”, което и вдъхновило Тейар за една от неговите „мистически” медитации в монолога за Бога:

„Преди две столетия твоята църква [римо-католическата – бел. на ред.] за първи път почувства особената сила на твоето сърце… Но сега [ние започваме] да осъзнаваме, че главната цел на това явяване за нас на твоето сърце е била възможността за нашата любов да избегне ограниченията на прекалено тесния, прекалено точния, прекалено ограничения твой образ, който ние създадохме за себе си. Това, което различавам в твоите гърди е просто огнена пещ; и колкото повече се приковава моят поглед към нейния пламтеж, толкова повече ми се струва, че всичко наоколо в очертанията на твоето тяло се разтапя и безгранично се разлива, до тогава докато в твоите черти аз започвам да различавам образа на света, потопен в пламък.”

„Откровението на Свещеното Сърце”, както то е представено тук, се оказва само подготвителен етап към още по-универсалното откровение на „еволюцията” в наше време. Даже „реакционерът”-папа Пий ІХ в деветнадесети век все пак не предаде на анатема еволюционните възгледи на Джордж Джексън Миварт, а удостои техния автор с почетната степен доктор на философията, след като те бяха публикувани (1876).

В тейардизма римо-католицизмът пада до самите дълбини на нечестието по отношение на истинното учение на Христовата Църква. Това, което в тази философия се нарича „Христос”, е точно това, което Православната Църква нарича антихрист: пришествието на лъжехриста, който обещава на човечеството „духовното” царство на този свят. В тази философия разбирането и усета за другия свят, които именно и отличават християнина от останалите хора, отсъстват напълно. Както вече се убедихме, Тейар е така дълбоко съзвучен и със съвременните възгледи, и с римо-католицизма, че

едното и другото при него се сливат (конвергират) в нов мироглед. Той с право смята, че ако еволюцията е вярна, тя не ще бъде само една самостоятелна идея, а ще засегне цялата система на мисълта. Той не се занимава с „примиряване” на еволюцията с отделни положения на християнските догмати и предания, защото вижда, че не съществува никаква възможност за такова примиряване. Еволюцията – това е „новото откровение” за човека най-важната съставна част на мирогледа на „Третата Ера на Светия Дух”, която настъпва за последното поколение на човечеството.* В светлината ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Позоваване на хилиастичното предсказание на Иоахим Флорски, латински абат от дванадесети век, който видял как ерата на Отца (Ветхият Завет) и ерата на Сина (Новият Завет), отстъпват място на последната „Трета Ера на Светия Дух”. Това учение в тринадесети век подхванали амалриканите, които смятали Иоахим Флорски за свой пророк. През деветнадесети век то било възродено от антиправославния руски мислител Николай Бердяев, който предсказвал приближаването на „новото и последно Откровение” – „Новата Ера на Светия Дух”, отличаваща се с „нова духовност и нов мистицизъм; в която вече няма да има аскетически мироглед”. Виж: Отец Серафим (Роуз), „Православието и религията на бъдещето” – Ред.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

на еволюцията всичко следва да се измени – не само „статичния мироглед” на Свещеното Писание и светите Отци, но и цялостното отношение към живота, Бога и Църквата.

Обикновеният вярващ православен християнин, който, не подозирайки нищо, може да се съгласи с идеята за „еволюцията”, защото тя, както е чувал, представлява „научната гледна точка”; той, обаче, без съмнение ще бъде объркан от тейардистката идея за „еволюцията” и ще бъде удивен – какво общо може да има тя с „научните факти”, с които „днес всички са съгласни”. Дошло е, може би, най-сетне времето, да бъдат дадени отговори на въпросите, повдигнати от „християнският еволюционизъм” относно еволюцията и Християнската вяра. Не всеки, който вярва в някаква форма на еволюцията, може да се съгласи с псевдомистицизма на Тейар дьо Шарден; но този богохулен „мистицизъм” е най-логичното следствие от възгледите, цялото значение на които все още просто не е реализирано от тези, които са съгласни с идеята за еволюцията в „някаква форма”. Оставайки непознати за мнозина православни християни, светите Отци са оставили ясно учение за природата на света, Божието творение и първоначално създадения човек, което отговаря на всички въпроси, смятани

за толкова трудни от православните „богослови”-модернисти, не познаващи православното учение на Отците.

Чудовищното учение за „Омега”-та на Тейар е станало възможно единствено защото отначало еволюционната философия е изкривила учението за „Алфа”-та – т.е., православния догмат за сътворението на света и човека. Православното богословие в наше време дотолкова е попаднало под влиянието на тази съвременна философия, че мнозина от „православните богослови” вече не са в състояние да учат на православния догмат за сътворението на света. Идеите, изразени от официалния орган на гръцката архиепископия в Америка, от „консервативния” богослов Панайотис Трембелас (ако той е бил вярно цитиран), от Теодосий Добжански и от Свето-Владимирската семинария, която му присвои почетна докторска степен, от периодичните издания на Американската митрополия [Американска православна църква] и „Постоянната конференция на каноничните православни епископи” в Америка, са така далече от Православието, че можем само да се удивяваме на „капитулацията пред Запада”, пленил умовете на православните християни, които, в края на краищата са достатъчно свободни в своя избор, за да могат да четат творенията на светите Отци и да правят свои собствени изводи.

Но ние не сме шокирани от това разпространение на незнанието. Преди да пристъпим към самото учение на светите Отци, нека накратко да се запознаем с възгледите на „православните богослови”, които смятат даже едно такова учение като това на Тейар дьо Шарден за „православно”, разкривайки с това не само своето абсолютно непознаване на православното учение, но и, в още по-голяма степен, своето запленяване от едно учение, съвършено и вопиющо чуждо на Светото Православие.

11. „Православните”

Последователи на Тейар дьо Шарден

Тейардизмът направил дълбоко впечатление на руските православни „либерали” след превода и публикуването (нещо, което само по себе си е показателно) на „Феноменът на човека” през 1965 година в Москва – първата книга на „християнски мислител” (ако не смятаме пропагандната книга на Хюлет Джонсън, този „червен декан на Кентърбърийската катедрала”), публикувана в СССР.* След тази публикация отец Иоан

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Отец Малахия Мартин в своята книга „Иезуитите” (1987) се отзовава за връзката на Тейар с марксизма по следния начин: „За Тейар марксизмът не представлявал никаква трудност. „Християнският Бог Вишних – пише той – и марксисткият бог на прогреса се сливат в Христа.” Не е удивително, че Тейар дьо Шарден е единственият римо-католически автор, чиито работи били изложени за публично разглеждане в московската Зала на Атеизма заедно с работите на Маркс и Ленин („The Jesuits”, стр. 290). – Ред.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Майендорф (Американска митрополия) пише:

„Христоцентричното разбиране за човека и света, което, според Тейар, пребивава в състояние на постоянно изменение, насочвайки се към „Точката Омега”, т.е., висшата точка на битието и еволюцията, идентифицирана от автора със Самия Бог, съединява Тейар с дъбоката интуиция на православните Отци на Църквата.”

Още по-конкретно пише редакторът (най-вероятно, Никита Струве) на православното перидично издание „Вестник на руското студентско християнско движение”* в Париж: „Следва да отбележим, че главната характерна особеност на -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Орган на Парижката школа на модернисткото православно богословие. – Ред.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

тейардизма съвсем не представлява съгласие с еволюционната идея – отдавна вече това престана да бъде новост сред богословите и религиозните философи. Душата на учението на френския мислител е новият подход към проблема за света и творението.” В своето учение по този повод Тейар „само облича в термините на съвременния език учението на апостол Павел за природата, която не се изключва от общия план за Спасението.” Размишлявайки за „Месата на Света”, Тейар се потапя в осъзнаването на това, че тя „би била за него подобна на космическа литургия, която неотстъпно се извършва в света”. В това се заключава сърцевината на смисъла, който Тейар възвещава на света, и който възстановява у нас забравеното безсмъртно християнско разбиране за вселената и Божественото Въплъщение. Всичко това за Тейар се осветлява ясно от смисъла на еволюцията, разбирана като придвижване на целия космос по посока към Царството Божие и му позволява да преодолее негативното отношение към света, което се е укоренило дълбоко сред християните.”

Главната „православна” статия във „Вестник”-а, посветена на тейардизма, е излязла изпод перото на полския православен свещеник отец Георгий Клингер и се нарича “O. Teйар дьо Шарден и православната традиция”. Този автор стига до мнението, че мисълта на Тейар „така често разкрива черти, присъщи на приближаването към най-добрите традиции на православието”, а след това преминава към възпроизвеждането на тези „най-добри традиции на православието”, които се оказват: ереста на монтанистите от третото столетие („еволюционизмът на източната мисъл се потвърждава при изследване на монтанизма, в който трите Ипостаси на Светата Троица се съотнасят с трите сменящи се епохи на човешката история”); италианският монах от дванадесети век Иоахим Флорски с неговото пророчество за пришествието на „Третата Ера на Светия Дух”, изместваща ерите на Ветхия и Новия Завети; и цялата „модернистко-парижка” школа на Булгаков, Бердяев и техните „либерални” последователи. (Той цитира все пак и няколко истински Отци, но нито един от тези цитати не съдържа нищо, поддържащо еволюцията.) Всъщност, никой не се и съмнява, че тези източници и еволюционната философия са свързани с родствена връзка, както и във факта, че цялото харизматично-икуменическо „ново християнство” на нашето време определено е израстнало на почвата на еволюционния догмат, но всичко това няма нищо общо с православието и светите Отци на Църквата! Отец Георгий Клингер е така далеч от Православието, че, следвайки Тейар дьо Шарден, без колебание се потапя във водовъртежа на главозамайващите видения на „космическия Христос” или на „свръх-Христа”.

„О. Тейар много говори за космическата роля на Христа, за Божествения свят, и твърде малко за Църквата. В това той също се „съединява” с родствените му в православното богословие тенденции... У о. Тейар Църквата се отъждествява с действието на Христа във вселената.”

И отново:

„Съгласно о. Тейар, приобщавайки се към Светите Тайни, светът, освещавайки се, се преобразява в Тяло Христово... Тези мисли, вероятно, са най-дълбоките от изказаните в последно време по повод на основото тайнство на Християнството.”

Казаното вече е достатъчно, за да покаже колко са далече блуждаенията на „православните” последователи на Тейар дьо Шарден от здравия православен догмат, и в какво неизбродимо невежество относно истинното учение на светите Отци на Православната Църква пребивават те, независимо от цялата им словоохотливост при упоменаването за тях. Непознаването на светоотеческото наследие в наши дни е толкова поразително, че практически всяко изказване на който и да било „богослов” може да бъде отнесено към „светите Отци” без, при това, да предизвика някакви забележки. Особено по отношение на еволюцията е позволено да се привеждат извънредно мъгляви изказвания, които уж служат за „светоотеческо” обосноваване на вярата в това съвременно учение. „Гръцките Отци са имали космическо видение” – това вече се оказва достатъчно, за да се говори за тяхното родство с Тейар дьо Шарден! „Отците не са разбирали книга Битие буквално” – това се оказва равнозначно с възможността тя да бъде тълкувана от еволюционна гледна точка! „Еволюционното тълкувание произтича от самия контекст на книга Битие” – това е мнението на съвременните мъдреци, незапознати с учението на Отците! „Беседите за Шестоднева на свет. Василий Велики са съзвучни с еволюционното учение.”* Подобни примери на изкривено мислене има предостатъчно.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Отец Иоан Майендорф в статията си „Creation vs. Evolution” си позволява подобни заявления, публикувани в “The Orthodox Church”, официалният орган на Американската Православна Църква. Коментирайки библейското повествование за сътворението на света, о. Майендорф пише: „В Новия Завет ясно се твърди, че някои от ветхозаветните повествования трябва да се разбират духовно, „яже суть иносказаема” (Гал. 4, 24). В своите добре известни беседи „За Шестте Дни на Сътворението”, свет. Василий Велики се придържа към мнението, че Бог е сътворил света „мигновено”, а след това „го е оставил на неговото собствено движение” под собственото му управление, но също и в съответствие със създадените закони. Ясно е, че свет. Василий не разбира буквално библейската хронология. Той е напълно съгласен със съвременните му научни идеи, и неговото разбиране, изглежда, напълно се съгласува с идеята за направляваната от Бога еволюция.” („Creation vs. Evolution”, The Orthodox Church, том 18, брой 3, март 1982).

Такова твърдение е основано, разбира се, на голямо заблуждение. В посланието си до Галатяните 4, 24 св. Ап. Павел говори за двамата синове на Авраам, изключително като за представящи иносказателно двата завета, откъдето ние, очевидно, не заключаваме, че св. Ап. Павел подразбира, че Авраам и неговите синове не са съществували като реални исторически лица! Както вече се убедихме, свет. Василий пише в своите тълкувания върху Шестте Дни на Сътворението, че Писанието трябва „да се разбира така, както е написано”. Свет. Василий учи, че Бог е сътворил всичко така, както е предадено в хронологията на книга Битие, в мигновени творчески деяния през всеки от Шестте Дни, че Шестте Дни са били действително дни, и че един „род” твари не може да се изменя в друг. – Ред.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Запознахме се с достатъчно количество примери на нежизненоспособни спекулации на съвременни мислители; нека сега да позволим на светите Отци да се изкажат по всички въпроси, свързани с учението и философията на еволюцията. Коя е областта на знанието и коя – на богословието? Как православният християнин следва да разбира смисъла на книга Битие? Кой е бил първият човек, кога е живял той, какви са неговият произход и природа? Какъв е бил първоначално сътвореният свят? Кой е способен да види света такъв, какъвто е бил той „въ начале”? Ние ще търсим отговорите на тези въпроси не само у един или двама от Отците, и не у Отци, чието учение или авторство е признато за съмнително; ще ги търсим без да отделяме цитатите от контекста, за да не способстваме за предубеденост на мненията. Ще се обръщаме към Отците, имащи безспорен авторитет в Православната Църква, желаейки да намерим светоотеческата „гледна точка” по дадения въпрос. Ще изследваме тълкуванията върху книга Битие на свет. Иоан Златоуст и на преп. Ефрем Сирин, тълкуванията за Шестте Дни на Сътворението на свет. Василий Велики и свет. Амвросий Медиолански, катехизическите работи на свет. Кирил Иерусалимски, свет. Григорий Нисийски, преп. Иоан Дамаскин, беседите за Адам и първосъздадения свят на преп. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Синайски, богословските трудове на преп. Макарий Велики, свет. Григорий Богослов, преп. Исаак Сирин, преп. авва Доротей, свет. Григорий Палама и други Отци, както и някои песнопения от Божествените служби на Православната Църква. Ще се убедим, че тук има много „ново” за православните християни. Ще се убедим също, че става дума не за многочислени „подробности”, които могат да бъдат смятани за труднодостъпни за разбиране, а за точното и цялостно учение, което ни е необходимо да знаем. Ще се убедим, че тук се намират отговорите на най-настоятелните въпроси, поставяни пред нас от еволюционното учение. Тук ще намерим боговдъхновения светоотечески догмат за сътворението на света, природата на Адам и крайния стадий на целия сътворен свят, така, че за нас ще стане съвсем безвкусна и безполеза „точката Омега” на Тейар дьо Шарден, също както и всички празни теории на тези, които не са запознати с истинното знание за началото и края на творението, което Бог дава в откровение на своя избран народ - православните християни.