събота, 20 юни 2009 г.

Йером. Серафим (Роуз), "Битие: ..." (Част VI, Послесловие, Приложения)

ЧАСТ VI

Послесловие,

Приложения

ПОСЛЕСЛОВИЕ

ЙЕРОМОНАХ ДАМАСКИН (ХРИСТЕНСЕН)

ЕВОЛЮЦИОНИЗМЪТ И РЕЛИГИЯТА НА БЪДЕЩЕТО

Еволюцията не е частично вярна или погрешна. Нейното възникване е свързано с потребността да бъде приета тя изцяло в качеството на световна философия на живота. Научната хипотеза тук е нещо съвсем вторично.
Аргументацията против предполагаемата „научна” теория на еволюцията сама по себе си не се явява научна... Аргументацията против нея принадлежи на богословието, т. е., еволюцията има смислово съдържание, което е съвършено неприемливо за Православието, и нейният смисъл не може да бъде скрит, и всеки, който издига идеята за еволюцията, използва този смисъл, при което теистът и спиритуалистът се оказват по-лоши от атеиста
.
О. Серафим

„Боюся же, да не како, якоже змий Еву прельсти лукавствомъ своимъ, тако истлеютъ и разумы ваши отъ простоты, яже о Христе”. (Ала боя се, да не би, както змията с хитростта си прелъсти Ева, тъй и вашите мисли да се повредят поради простотата ви в Христа.)
2 Кор. 11, 3


1. Отиващият си научен материализъм
За тези, които разбират особеностите на интелектуалния климат на началото на новото хилядолетие, повяхването на научния материализъм е очевидно. Фактът, че работите на такива учени като професор Джонсън и Бехе събуждат такъв всеобщ интерес, показва, че широката аудитория не се удовлетворява от стандартите на неодарвинизма с неговото обяснение, че животът, с всички негови форми, може да възникне по чисто материалистически причини. Действително, в 1996 година закъснелият атеист/агностик и еволюционист Карл Сейгън оплакваше факта, че „само девет процента от американците са съгласни с основното положение, открито от биологията, че човекът (а също и всички останали видове) са преминали бавен път, еволюирайки от по-древни същества, без необходимост от божествено вмешателство, през цялото това време”. Натуралистическото обяснение на произхода на живота е наистина – по израза на отец Серафим – „философия на безумци”, а според израза на Абрахам Линкълн – „не е възможно да мамиш целия народ през цялото време”. Така Дарвиновата кула, служила за опора на науката повече от столетие, се разпада на парчета.
Отец Серафим предсказваше това. Още през седемдесетте години той говореше за падането на атеистическият комунизъм, заедно с падането на атеистическият агностицизъм в съвременната наука и философия. Той знаеше, че те ще паднат, защото диалектическият материализъм на марксизма и научният материализъм на дарвинизма отказват на човека естествената му религиозна потребност, а тази потребност в крайна сметка е невъзможно да бъде потисната. На по-дълбоко ниво отец Серафим разбираше, че безкомпромисният материализъм ще падне съгласно пророчествата в Писанието и светоотеческите творения; измамният характер на последните времена няма да се заключава в атеистическия агностицизъм, а ще се отличава с псевдодуховност. Няма да се предприемат опити (най-малкото – първоначално) за открито разделяне с традиционното Християнство, а по-скоро стремежът ще бъде към извращаване на Християнството посредством неговото прераждане и замяната му с хитроумно подобие.
За тези, които изгубят солта на истинското Християнство, казваше отец Серафим, отпадането на атеизма/агностицизма в науката, философията и правителствената политика ще съвпадне с времето на връщането към деизма на свободните зидари: „новата религия”, от която се роди съвременната Революционна Ера. На един от курсовете по оцеляване през 1975 година той каза:
„Идеалът на Ерата на Просвещението
[която пряко предшестваше Революционната Ера] беше деизмът, и именно в тази атмосфера процъфтя съвременното масонство. В деизмът се заключава идеята за Великия Архитект: Бог, който е някъде далече на небето и на когото ние не сме нужни. Деистическата идея на масонството е силата, която е отговорна за произвеждането на Френската революция и на цялото революционно движение на нашето време. Има една много важна причина за това, че деизмът – макар и изглеждащ днес напълно извън пределите на съвременността и уличен като заблуда – се радва на добро здраве в масонските ложи. Това е така, защото съвременният мироглед не е атеистически и агностически; в него присъства вярата в Бога. Периодът през който агностицизмът и атеизмът заместват Християнството е само временен. Неговата цел е да бъде дискредитиран истинният Бог на традиционното Християнство, за да бъдат върнати след това хората към поклонение на „истинския бог” на тяхната революционна философия, нещо, което масоните провеждат и до днес. Великият Архитект – това е новият бог.”

Когато пишещият тези редове срещна за първи път отец Серафим в Калифорнийския университет в Санта Круз през 1981 година, отец Серафим предсказа падането на атеистическия комунизъм в Русия заедно със създаването на новата система на глобализацията, която ше бъде построена на фундамента, положен от комунизма. Не остава нищо да се добави към точността на тези предсказания, основани на Свещеното Писание и светоотеческото наследие, освен това, че те по удивителен начин се потвърдиха в годините след неговата кончина, и все още продължават да се сбъдват.
В своята реч в университета отец Серафим уверяваше, че за разлика от старата школа на материалистическия комунизъм на Маркс и Ленин, новият глобализъм ще отвори вратите за псевдодуховността. „Комунизмът – казваше той в 1981 година – не разполага с окончателен отговор, защото той представлява нещо негативно. Фактически, ако погледнете това, което се случва в Русия през последните десет или двадесет години, ще се убедите, че там се извършва открит бунт на умонастроенията. Независимо, че диктатурата остава силна както никога, особено в последните две години, затваряйки все повече хора в затворите, хората все повече и повече се навдигат, не в смисъла на въоръжено въстание, а в своето съзнание, и стават независими. Което означава, че рано или късно цялата система ще рухне. И така, комунизмът няма отговор; той не може да завладее целия свят и да донесе щастие, както ни уверяваха в това. Но в същото време се подготвя нещо много важно, което може да стане преди настъпването на края на този свят, а именно: трябва да дойде властта на едно обединено световно правителство, в което за Християнството няма да има никакво място. Нещо, което провеждаше много успешно в живота комунизмът.
Но за да бъде обяснена на хората „духовната” основа на такова световно правителство, възниква необходимостта от нещо висше: в плановете на ООН, например, ние можем да намерим някакво подобие на духовен отговор.
* ООН ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Може да изглежда удивително, но разликата между международния комунизъм и глобализма на ООН е само мнима. От седемнадесет представители, признати от Държавния Департамент на САЩ за провеждащи курса на американската политика в посока на създаването на ООН, всички, с изключение на един, бяха разкрити в последствие, че са тайни членове на Комунистическата партия на САЩ. Първият Генерален Секретар на ООН, ръководил конференцията, която изработи Устава на ООН, в последствие беше обвинен в шпионаж в полза на СССР: Алджър Хис. [Тук има известна неточност - Алджър Хис не е бил избиран за Генерален Секретар на ООН, а е бил ръководител на секретариата на Конференцията, приела Устава на ООН (в Сан-Франциско, 1945 г.). От тази позиция той действително е играл важна роля при изработването на Устава на ООН. Известен е като високопоставен служител в Държавния департамент на САЩ, съветник на президента Рузвелт на Ялтенската конференция. Обвинен е в шпионаж в полза на СССР по известния случай Хис-Чеймбърс, по-специално, че е предавал сведения в периода 1937-1938г. – бел. на прев.]
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

претендира да стане фундаментът на единното световно правителство, без да бъде тирания, и без да се основава на някакви определени идеи, както е при комунизма, а на нещо размито, без, разбира се, каквато и да било християнска основа. Действително, преди около двадесет години в зданието на ООН построиха зала за медитации и едновременно с това имаше голяма дискусия какво да бъде поставено там като предмет на поклонение. Кръстът е невъзможен, иначе незабавно биха ви обявили за християнин; не е възможно да се представи и нищо мюсюлманско или индуистко, тъй като отново неволно ще ви идентифицират; трябваше да бъде нещо над всички религии. Окончателното решение стана куб от черен камък. Хората изпитваха внушителна почтителност пред него, като пред идол, но религиозното чувство беше с твърде неясно направление. Да има религиозна потребност е естествено за всеки – това не може да бъде скрито и комунизмът е обречен по тази причина. Но нещо такова, съвсем непонятно, именно се и явява уловка на дявола. В определено вярване човек може да сбърка, но в края на краищата неговото сърце е било част от това вярване, и Бог може да прости всевъзможните грешки и заблуждения. Но ако нямате никакво определено религиозно вярване и се отдадете на някаква непонятна идея, тогава се появяват демоните и настава техния час да действат.”

2. Еволюционизмът като философия на антихриста
Както вече видяхме по-горе в тази книга, атеистическият комунизъм от старата школа беше еволюционистки в това, че се издигаше (а в случаят с ленинизма се и насаждаше) натуралистическото обяснение на произхода на живота, и при това се подразбираше, че човешкото общество, подобно на биологичната система, по естествен начин е еволюирало от низшето към висшето. Дълбоката връзка между марксисткия комунизъм и дарвиновата еволюция е била призната от самия Маркс, който настървено следва дарвинистките идеи.
Когато марксизмът падна, за неговата неразделна част, дарвинизмът, също дойде редът. Но, както учеше отец Серафим, с тяхната собствена смърт техният смисъл сам по себе си не приключва. В богоотстъпничеството, властно направлявано от врага на нашето спасение, те са само движеща сила, с помощта на която възнамеряват да разрушат вярата в Бога на традиционното Християнство и по този начин да трасират пътя на това, което отец Серафим наричаше „религията на бъдещето”. Съкрушаването на традициите и Християнството от марксисткия комунизъм и дарвинисткия еволюционизъм служи само за подготовка на нещо по-лошо: антитрадицията и лъжехристиянството, за да
„прельстити, аще возможно, и избранныя”
(Мат. 24, 24).
Така както новият глобализъм – сега с лъжеодухотворено лице – е крачка напред в сравнение с атеистическия комунизъм, така също и новият „духовен” еволюционизъм е крачка напред в сравнение със старата школа на дарвинизма. На този кръстопът, както мислеше отец Серафим, науката се обединява с религията за да създаде единен универсален еволюционен синтез.
С отмирането на материалистическия марксизъм и дарвинизма идеята за еволюцията няма да умре, а ще продължи да подготвя човечеството за религията на бъдещето. Това ще бъде така, защото еволюционизмът представлява нещо по-сложно от един прост опит да бъде обяснен произходът на вселената без участието на Бога. Откъсната от своя контекст на научния материализъм, еволюцията е неотделим елемент от идващата антитрадиция, чието предназначение е да насити религиозните потребности на човека. „Може би – писа отец Серафим – това е ключовото (интелектуалното) направление на настъплението срещу Църквата, самата „философия” (и такова явление съществува!) на идващия антихрист.”
Интересно е да отбележим тук, че в хода на провеждането на своя курс по оцеляване, отец Серафим причисли своята лекция за еволюцията към раздела „Новата религия”. Но не Чарлз Дарвин със своите крайно механистични възгледи застави отец Серафим да разгледа еволюцията в качеството на период, предшестващ Новата Религия. По-скоро това беше самият Тейар дьо Шарден, опитващ се да съедини еволюционната наука с еволюционната духовност. „Тейардизмът – писа отец Серафим (Роуз) – това е „християнството” (и „православието”) на бъдещето, или, по-скоро, тяхната метафизическа основа.” Отец Серафим наричаше Тейар както „пророк”, така и „предтеча” на антихриста.
И така, нашата цел се заключава в това, да приведем предсказанията на отец Серафим в контекста на интелектуално развитие от времето на двете десетилетия от деня на неговата кончина, и в същото време, да разгледаме направленията на тези нови развития в контекста на традиционния православен мироглед. Преди да встъпя във водовъртежа на днешните събития, позволете ми да се огледам назад, за да се взрем внимателно в идеите на този, когото отец Серафим нарече пророк на религията на бъдещето.

3. Тейар дьо Шарден като „пророк”
Тейар дьо Шарден сам обяви желанието си да основе нова религия. В едно писмо той заявява:
„Както вече знаете, господстващ мой интерес и от първостепенна важност за мен е установяването в самия мен и разпространяването навсякъде на нова религия (можете да наречете това по-развита форма на християнството), в която Богът-Личност престава да бъде Господар на великата ера на неолита на предшестващите векове, за да стане душа на света; нашето религиозно и културно развитие на настоящия етап зове към това.”

Тейар ликува по повод на това, че тази нова религия „пуска кълн в сърцето на съвременния човек в резултат на поникването на зърното, посято от идеята за еволюцията”. „Религията на земята – пише той – се мобилизира против религията на небето.” По неговият собствен израз, това е „религията на бъдещето”.
В някои свои работи Тейар отбелязва своите собствени духовни опити, в резултат на които го осияла светлината на новата религия. Например, той описва как „Космическата Конвергенция” и „Христо-Емергенцията” (негови собствени концептуални и терминологични творения) „бяха улавяни от чувството на самия център на моето битие... Те непрестанно въздействаха една на друга чрез избухването на необичайно сияние, изпущайки в процеса на тяхната имплозия светлина с такава интензивност, че тя преобразяваше (или даже „преосъществяваше”) в мен самите дълбини на Словото.”
На друго място той говори за своето физическо откритие на „ноосферата”, която той възприемал като някаква сферична обложка или аура на съзнанието, разпространена над цялата земя:
„Тук имаше нещо по-голямо: около този сетивнопостигаем протоплазматичен слой
[иначе казано, биосферата] отдалечената обвивка ставаше все по-отчетлива за мен, обличайки се в своя собствена индивидуалност и постепенно отделяйки се подобно на
фосфоресцираща аура. Тази обвивка беше не само съзнание, но и мисъл, и от това време, когато за първи път я осъзнах, аз откривах именно там, концентрираната, все по-ясно проблясваща и последователно разположена форма, същността, или по-скоро, самата душа на Земята.”

По-нататък ще се спрем отново на природата на такъв род духовен опит. За сега е достатъчно да отбележим, че той се отнася към разреда на „смътните идеи”, с възцаряването на които, както казваше отец Серафим, „се появяват демоните и настава техния час да действат.”
Както и друг подобен уникален „пророк”, Фридрих Ницше, Тейар чувства себе си ката единствения човек в историята, получил такива откровения. В статия, завършена само месец преди смъртта му, Тейар пише:
„Сега, като се огледам около себе си, все още ослепен от всичко това, което видях, аз се намирам в почти пълна самота по отношение на подобен род човешки опит, единственият човек, който е могъл да види това?... Аз не съм в състояние, ако някой ме попита, да приведа пример даже на един писател, на една единствена работа, която да предоставя така ясно изразено описание на чудната „Диафония”, която преобрази за мене всичко съществуващо.”

В него самия, според твърдението на Тейар, „Божията любов и вярата в света” се съединили в хармонична пропорция и се слели самопроизволно. И той продължава в същия дух да предсказва, че ще настане ден, когато случилото се само с него, ще се прояви във вселенски мащаб:
„Рано или късно това ще премине във верижна реакция. Това е само още едно доказателство, че е достатъчно Истината да се прояви само веднъж, в едно единствено съзнание, за да не може вече нищо и никога да попречи на нейното разпространение във вселената и потапянето на всичко в огнения вихър.”
Независимо от неговите претенции за собствена изключителност, по думите на отец Серафим, Тейар съвсем не е единственият основател на новата религия. В едно от писмата си отец Серафим пише:
„Мисля, че С. е преоценил прякото влияние на Тейар върху „Новото християнство”. Този израз е използван още преди 150 години (ако не греша) от Сен-Симон, а значителна подготовка е вече проведена преди появата на Тейар. Вероятно Тейар се е появил в точното време, за да използва преимуществото на модернисткото движение, поради което всички започват да асоциират това движение с неговото собствено име.”

4. Елементите на тейардизма
Следва да се помни, че отец Серафим не подразбираше под „християнство на бъдещето” тейардизма сам по себе си, а твърдеше, че то ще почива на „метафизическата основа”, положена вече от Тейар. Съставните части на тази основа могат да бъдат обобщени по следния начин:
1.
Панентеизъм
. Докато самият Тейар превъзнася това, което нарече „християнски пантеизъм”,* неговият догмат би могъл да бъде по-точно изразен като панентеизъм. ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Пантеизмът се определя като „догмат, изключващ Бога, но утвърждаващ съвкупност от сили и закони, проявяващи се в съществуващата вселена”. (Webster’s Third New International Dictionary)
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Речниците определят панентеизмът като „догмат за това, че Бог включва в себе си света като част, макар и не през цялото свое битие”. Това, че учението на Тейар съвпада с това определение, съвсем точно прояснява неговото твърдение, че светът „е част, аспект или степен от развитието на Бога”. Говорейки за „част от Бога”, каквато представлява еволюиращият космос, той казва: „Трябва внимателно да отбележим, че на тази еволюираща плоскост Омега открива само половината от себе си.”
Тейар смята, че тъй като светът е Бог, и тъй като светът еволюира, Бог също е подложен на процеса на еволюцията – или, най-малкото, тази „част” от Бога, която представлява светът. Той пише, че „светът „ендоморфира” Бога”, и че „Бог „се трансформира”, доколкото ни инкорпорира”. В същото време той вярва, че Бог е както производител на еволюцията, така и краен неин пункт – „Точката Омега”. В еволюцията на човешкото съзнание, както той твърди, този нов „космогенезис-Бог” по естествен начин ще замени „Бога-Отец с двухилядолетна давност”.
Безусловно, подобен възглед неизбежно предполага неуловим религиозен импулс към самия космос. За това Тейар говори за своето „вродено влечение ... за търсене на Божественото не в противопоставянето му на физическия свят, а посредством материята, и в своего рода единение с материята”.
2.
Сътворението на света изключва екстракосмическия разум.
В статия под заглавие „Бележки по същността на трансформацията”, Тейар пише, че истинският смисъл на еволюцията се състои не в това, че влечугите са еволюирали от рибите и т.н., а по-скоро в това, че произходът на живота и видовете може би е адекватно да се разбира в смисъла на „физическа връзка”. Удивително е, но за него не е важно дали тази връзка се разбира в смисъла на наследствена линия, както е в дарвинистката теория; тук става дума за друга връзка. Оказва се важно това, че ние изключваме „вмешателството на екстракосмическия разум” в действието на природата.
Как тази идея, която се съгласува с идеята на атеистическия материализъм, се съвместява с концепцията за „духовната еволюция” на Тейар? За Тейар Богът на вселената не е „екстракосмическият разум”; космосът представлява Бог, „душата на Земята”. Светът е Божията „плът”; за това природният процес на еволюцията – „физическата връзка” – е едновременно и „духовна”. „Разумът”, стоящ зад еволюцията, към който Тейар отнася както „душата”, „духа”, „съзнанието” и т.н. за него има „интракосмическа” принадлежност. Субект на еволюцията е Бог; за това, пише Тейар, „Бог твори не иначе, а именно еволюционно”. Тейар отива толкова далече, че извежда постулата за „психическия отбор” в качеството на еволюционен механизъм, който би могъл да допълни или даже да замени дарвинистката идея за естествения отбор.
За разлика от християнския догмат за Всемогъщия Неизмерим Бог, сътворяващ мигновенно и всесилно, еволюционният Бог на Тейар „се труди над произвеждането на всичко съществуващо” и „постоянно се подлага на изпитания посредством преминаването през цяла редица преходни стадии и цяла поредица от неизбежни рискове”.
3.
Смесване на физическото и духовното.
„Всичко, което съществува – това е материята, преминаваща в дух – пише Тейар. – Няма нито дух, нито материя в света; вселената е изпълнена от дух-материя.”
На друго място той пише, че „ от чисто научна и емпирична гледна точка, „духът” всъщност представлява „одухотворяване””. Духът, по такъв начин, е процес, „на постепенен и систематичен преход от неосъзнатото към осъзнатото и от осъзнатото към самоосъзнатото”.
Тейар смята, че в същото време докато живите организми еволюират, „духът” еволюира заедно с тях. Но за него тези два процеса не са отделни: това са два аспекта на единната еволюция на духа-материя.
Също както концепцията за биологическата еволюция подкопава почвата под различието между природите на сътворените живи форми, разглеждайки в тях – както прави това Еразъм Дарвин – „единната жива тъкан”, по същият начин и концепцията за духовната еволюция на Тейар (съзнанието става дух) размива границата между физическото и истински духовното.
4.
Нихилизъм: разрушаване на Истината.
„Всичко около нас – пише Тейар – и във нас самите е Бог, проявяващ се в процеса на „промяната”; неговата яркост нараства, и сиянието на неговия колорит става по-богато.” Ако Богът на сътворението се намира в състояние на изменение, то това означава отсъствието на неизменен Върховен Принцип, отсъствие на основа за Абсолютната Истина. Еволюционизмът, по такъв начин, изразява очакванията на нихилизма, в съответствие с определението на Фридрих Ницше: „Не съществува никаква истина; не съществува абсолютно състояние на нещата, не съществува „вещ в себе си”. Именно това е и Нихилизмът, и то от най-краен вид.” Това, което отец Серафим наричаше „метафизическа основа” на тейардизма, сега, фактически, става абсолютно отсъствие на такава основа.
5.
Хилиазъм: инверсия на Истината.
Тейар вярва, че физическата основа на „ноосферата” – „душата на Земята” – постепенно ще се конвергира в точката Омега, а в същото време, тази „част от Бога”, която еволюира в света, най-сетне ще достигне до висшето Единство.
В това учение, което Тейар обозначава с термините „космогенезис”, „Христо-емергенция” и т.н., ние ще видим пределен и фантастичен израз на това, което отец Серафим приемаше като „хилиазъм”: вярата в усъвършенстването на тази паднала земя. Хилиазмът, учеше отец Серафим, е обратната страна на нихилизма; той представлява „позитивно” съдържание, запълващото пустотата, оставена в наследство от нихилизма. Също както еволюцията е логическо следствие от нихилизма, хилиазмът (според забележката на отец Серафим) е „почти неизбежният дедуктивен извод” от еволюцията. Както нихилизмът представлява отрицание на Истината (анти-Истина), по същият начин хилиазмът е нейната напълно противоположна версия (наопаки-Истина).
В една от работите си отец Серафим обяснява:
„Цялата „еволюционна философия”, завладяла днес хората, ги придвижва към вяра, често против тяхната воля, към такова разбиране за творението и живота, което е точно противоположното на това, на което учи Християнството: простото поражда сложното, диващината „еволюира” в цивилизация, несъвършенството се издига до съвършенство, „прогрес” и т.н. В Православието пък съвършенството изпада до несъвършенство (райското състояние – до състоянието на греховността на света; даже исторически: светите отци отбелязват падението на човечеството като цяло до пришествието на Христа...), и човекът в последните времена ще бъде духовно много по-ниско, отколкото във времената на ранната Църква...; нетлението и безсмъртието предхождат тлението и смъртта. Съвършенството и безсмъртието на бъдещия век (на небето) не са завоевание на развитието или „еволюцията” на настоящия свят (както би се искало на Тейар дьо Шарден...), а представляват причастност към пълното обновление.”
6.
Човекът става Бог.
Крайната цел на такава инверсия, разбира се, не може да мине без извратената концепция за обожествяването на човека. Тейар посочва „съществуването на нашия хоризонт на някаква критична и финална точка на ултра-хоминизация, съответстваща на пълното отобразяване на ноосферата върху самите нас”. „Нима не можем да си представим, – пита той – че човечеството, в края на своето възсъединяване... ще съумее да достигне критичното ниво на зрелост, на което... то ще се отдели от тази планета, ще се съедини с едната, истинната, необратимата същност на нещата -Точката Омега?”
В своя курс по оцеляване отец Серафим се спираше на фалшивото обожествяване на човека във връзка с ницшеанската идея за свръхчовека:
„Съвременни писатели, като Ерик Калер, разсъждават за това как всички изменения на съвременното общество, както във физическите измерения, така и идейно, произвеждат, според неговия израз, мутацията на своего рода „нов човек”.
* И ако, ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Немският мислител Ерик Калер (1885 – 1970) пише: „Мощното направление по посока на провеждане на разрушаването и несъстоятелността на човешката личност... явно присъства в най-разнообразни течения на съвременния живот – икономическо, технологично, политическо, научно, образователно, психическо и артистично – и очевидно е толкова всеобхватно, че ние сме принудени да засвидетелстваме в това истинска мутация, трансформация на човешката природа.” (Kahler, The Tower and the Abyss, стр. 225 – 226)
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

съпоставим това с така наречената научна идея за еволюцията, в която всъщност Ницше вярваше, ще видим, че идеята за появата на „новия човек”, свръхчовека, съвсем не ще бъде фантазия. Тази идея е реална, тя се оказва естествен и логичен продукт на западния човек по неговия път на отпадане от Бога и търсене на нова религия.”

Отец Серафим смяташе Ницше за главен пророк на антихриста, заедно с Тейар дьо Шарден. Докато ролята на Ницше беше повече негативна и се асоциираше с нихилизма, Тейар беше повече измамно положителен, той се асоциираше с еволюционния хилиазъм. Но, както показва по-горе приведеният цитат от отец Серафим, Ницше е както еволюционист, така също и хилиаст – в своето очакване на появата на свръхчовека.
Взаимствайки израза на Ницше, отец Серафим обозначи основната философия на двадесетото столетие по следния начин: „Бог умря; за това човекът става Бог, и нищо не е невъзможно”. Богът, когото Ницше обяви за уврял, беше, разбира се, Богът на традиционното Християнство. Както вече се убедихме, обаче, тази „смърт на Бога” е само временен етап за подготвянето на възцаряването на новия бог на деизма, с когото, според инверсионното видение наТейар за „ултра-хоминизацията”, се очаква пълното сливане на човека.
7.
Еволюционизмът е спасението – вместо Христа.
Тази идея била изразена открито в богохулното твърдение, което Тейар записва само няколко месеца преди своята смърт: „Христос, несъмнено, е този, който спасява, но не следва ли незабавно да добавим, че, в същото време, Христос е този, който е спасен от Еволюцията?” Според концепцията на Тейар, Христос също е продукт на еволюцията; следователно еволюцията е по-могъща от Христа.
Ако еволюционизмът би бил верен, то милиони години смърт са предшествали емергенцията на „хоминидите” в човешки същества. Според подобни възгледи, разбира се, повествованието на книга Битие за човешкото грехопадение и неговото първостепенно следствие – смъртта – може да се чете само иносказателно. По такъв начин напълно се отменя причината за пришествието на Христа, Неговото разпятие и възкресение от мъртвите, за да спаси човека от последствията на грехопадението.
Еволюционизмът, в такъв случай, задължава християните да превръщат в алегория Библейското повествование не само за сътворението, но и за изкуплението. Спасителят, по такъв начин, става така отдалечен, както изисква това деистическата концепция. Ако механизмът на еволюцията (бил той напълно материален, както е в дарвинизма, или материално-духовен, както е при тейардизма) издига човека нагоре от калта, за какво Христово изкупление на „грехопадението” може да става дума?
Тук действията на еволюционисткото преобръщане на Истината се виждат най-ясно. В истинското Християнство намесването на Спасителя в историята е нужно, за да бъде

обърнато нагоре по чудесен начин движещото се надолу развитие, докато в еволюционизма детерминираният „интра-космически” процес по естествен начин направлява развитието нагоре, правейки Спасителя ненужен.
Самият Тейар ясно поставя нещата на местата им. „Ние трябва да изберем – заявява той – еволюция или натрапване отвън.” Под натрапване отвън той има пред вид именно „вмешателството на екстра-космическия разум”, Когото той, както се убедихме, категорично отхвърля. Изборът „еволюция или натрапване отвън” се отнася еднакво както към изкуплението на човека, така и към произхода на неговия живот. На човечеството е нужен Спасител. В съответствие с неговата собствена философия, еволюционизмът премахва необходимостта от „вмешателство отвън” на екстра-космическия разум в човешката история – това, което става в тайната на Боговъплъщението на Иисус Христос – защото самата еволюция претендира за ролята на спасител. Именно поради това, според определението на доктор Волфганг Смит от неговото полезно изследване „Тейардизмът и новата религия”: „Дословно вярно е твърдението, че Тейар обожестви еволюцията”.

5. Новият еволюционен синтез
Обсъждайки всички тези положения на тейардизма, в старанието си да определим метафизическата основа на „религията на бъдещето”, следва още веднъж да обърнем внимание на тази особеност, че идеите на Тейар в по-голямата си част не изхождат от самия него. Както казваше отец Серафим: „Действително съществува „духът на времето”” – и Тейар се подхранва от него.
Когато Тейар умря в 1955 година, неодарвинистката теория на еволюцията постепенно се приближаваше към пика на своето престижно положение. Синтезът на еволюцията и духовността, проведен от него, допадна на вкуса на интелектуалната среда на неговото време. Това намери отражение и в неговата идея за „психическия отбор”: духовнообразна трактовка на неодарвинисткия естествен отбор.
Но, както отбелязахме, вкусът на интелектуалната среда значително се измени от времето на Тейар. Сега, когато неодарвинистката кула започна да се руши, започна да се изгражда новият синтез на еволюцията и духовността, който съхранява метафизическата основа, положена от тейардизма, но вече утилизира резултатите на новото развитие.
Един от главните архитекти на този нов синтез е съвременният американски писател Кен Уилбър.
Един от най-влиятелните мислители в движението, известно като трансличностна психология, Уилбър сега жъне плодовете на нарастваща популярност сред духовно ориентираните интелектуалци. Както бившият президент на САЩ, Бил Клинтън, така и бившият вицепрезидент, Ал Гор, бяха запознати с неговите работи и призоваваха към всеобщо внимание към него. Шестнадесет негови работи са преведени на повече от двадесет езика, той има в настоящия момент рейтинга на най-превеждания академичен автор в Съединените щати. Ние не сме в състояние да кажем, дали той ще придобие авторитета на фигура с нарастваща важност, както това беше с Тейар дьо Шарден, но сега не без интерес наблюдаваме, че той, най-малкото, както и всеки друг пишещ мислител, изглежда, се задържа на самия връх на духа на времето.*
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Като знак за това – или, по-скоро, като резултат – Ан Годоф, оглавяваща към настоящия момент най-крупния издателски конгломерат, Random House, каза: „От всички сега живеещи писатели най-много бих издавала Кен Уилбър.”
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Уилбър не претендира за ролята на оригинален мислител. Задачата, която избирателно си е поставил, както той казва, е да събере „ориентиращите обобщения”: т.е., да събере всичко, което той смята за „най-добро” от каквото и в каквото и да присъства то, и да го организира в един философски синтез. В неговата работа може да се забележи потвърждение на това, за което преди две десетилетия писа отец Серафим:
„Характерна особеност на съвременните течения на мисълта и „универсализмът” е опитът да се включат в синтез всички възгледи, притежаващи „частична истина”: масонство, икуменизъм, хегелианство, бахай, унитаризъм, единство на всички религии. Това именно и представлява „еволюционната” философия – „универсална” теория за обяснението на всичко и оправданието на всичко, такова каквото то е – спасение, космически възглед за всичко, встъпващо във вселенската хармония на нещата, явяващи се такива, каквито те са.”

Уилбър, събирайки всичко заедно в своя синтез на всевъзможното (едно от неговите най-популярни названия е - Кратка история на всичко), колекция от „традициите на мъдростта” (т.е., традиционните религии и философии, обединявайки Истока и Запада), от западните философи, а също и от съвременните психолози и учени, в същото време следва по петите съвременната популярна култура и модни течения, за да „улови Zeitgeist”, (духът на времето – нем.) както казва той. Сред своите колеги и читатели той е уважаван за очевидните способности да интегрира буквално хиляди интелектуални източници едновременно. За мнозина, сиянието на неговата блестяща аура се подсилва от факта (за който той споменава) на достигането на висшите нива на тибетската будистка медитация и опитът за сливането с Трансличностния Абсолют, който той нарича (съзнателно използвайки обобщаващия термин) „Дух”.
Макар Уилбър да цитира Тейар дьо Шарден и да се ползва от някои от неговите термини, отдавайки му дължимото като негов почитател, в строгия смисъл на думата, той не може да бъде наречен последовател на Тейар. В работите на Тейар е представен само неголям разрез от хилядите източници, които Уилбър интегрира в своята система. Но е извънредно важно това, че Уилбър в предаването на същността на съвременната история е изразил интегрално видение на духа на времето; и това, във всичките му главни елементи, е типично Тейарово!
В качеството на каркас (скелет, опорна структура – бел. на прев.) на синтеза на универсалната мъдрост Уилбър приема идеята за еволюцията, в чийто обем, както той се изразява, се намира „Великото Гнездо на Битието”. Той справедливо отбелязва: „Ако има идея, която господства над съвременния и постсъвременния разум като цяло, то това е идеята за еволюцията.” Както и Тейар, той много се интересува от науките. Провеждайки изследвания в биохимията, завършвайки образованието си, неговите интереси във философията/духовността го заставят да насочи енергията си в това русло. Също както и Тейар, той има за цел да помогне със своите работи за съединяването на науката с религията, и неотдавна написа книга на тема този съюз: „Бракът на мисълта и душата: обединението на науката и религията” (1998).
* Той с ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Именно на тази книга Клинтън и Гор отделиха особенно внимание.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

готовност се съгласява с най-новите теории, с помощта на които научният материализъм се опитва да обясни вселената без Бога – като се започне от Големия Взрив от преди петнадесет милиарда години, до еволюцията на човека „от простите неодушевени и безжизнени атоми” – а след това се заема да реанимира тези теории с помощта на духовността.
Уилбър отнася своята философия към „еволюционния панентеизъм”. Според неговата интерпретация, еволюцията е била предшествана от „инволюция”: Духът се проявил във вселената, а след това забравил, че е дух. Той пише:
„Духът проявява вселената, „изхвърляйки се навън” или „изпразвайки се” за съзидаването на душата, която кондензира в разума, който на свой ред кондензира в тялото, което по-нататък кондензира в материята, която е най-плътната от всички субстанции. Всяко от тези нива все пак е ниво на Духа, но всяко от тях е понижена или „с една крачка по-ниска” версия на Духа. След края на този процес на инволюция, всички тези по-високи измерения се свиват в качеството на потенциал в по-ниските нива на материалността. Веднага след като материалният свят се впусне в своето съществуване (да речем, посредством Големия Взрив), започва обратният процес – или еволюцията – придвижвайки се от материята към живото тяло, към символическия разум, към просветената душа, за да разкрие Духа. В подобно развитие или еволюционно разгръщане, всяко следващо ниво не се отказва или не се отрича от предшестващото ниво, но, по-скоро, го включва или заключва в себе си по начина, по който атомите се включват в молекулите, които са заключени в клетките, които на свой ред са включени в организмите. Всяко ниво представлява нещо цяло, което на свой ред е част от някакво още по-голямо цяло... Иначе казано, всяко еволюционно разгръщане превъзхожда, но и включва в себе си предшестващото (предшестващите), при което Духът превъзхожда и включва в себе си абсолютно всичко.”

Уилбър казва, че духовният възглед за еволюцията трябва да замени материалистическия, и отбелязва, че научният материализъм сега, колкото и иронично да звучи това, прокарва пътя за „еволюцията зад пределите на рационалността”. След смразяващия душата обратен порядък, Уилбър казва, както предсказваше това отец Серафим, че рационализмът/материализмът (който той нарича менталност на „двуизмерното пространство”) представлява една крачка в еволюционното развитие на човека – крачка, отдалечаваща ни от старите религиозни концепции, позволяваща ни да се приближим плътно към едно по-високо понятие за Божественото. Така, според Уилбър, материализмът изпълнява една положителна функция, независимо от това че трябва да умре, за да даде път на новото религиозно съзнание.
Наблюдавайки разширяващата се пукнатина в неодарвинисткия комплекс, която се прояви след смъртта на Тейар, Уилбър справедливо отбелязва, че дарвинистката теория за „еволюция посредством естествения отбор... съвсем не е в състояние да обясни макроеволюцията!” Той пише:
„Стандартното, гладко, неодарвинистко обяснение за естествената селекция вече не може да убеди абсолютно никого.
* Ясно е, че еволюцията действа отчасти по схемата на дарвинисткия естествен отбор, но този процес просто избира преобразуванията, които вече са били приведени в действие от механизъм, който за абсолютно никого не е понятен.”
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Уилбър пише тук във формата на диалог, така че допуска известни преувеличения. В действителност, мнозина въпреки всичко се държат здраво за обясненията на стандартния неодарвинизъм, независимо от растящото недоволство в редовете на еволюционистите. Главен апологет на неодарвинизма от старата школа е Ричард Даукинс.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Продължавайки, той посочва, че случайните мутации „не са в състояние даже да дадат обяснение на началния стадий” на произвеждането на крилото или окото, и че „изобщо няма свидетелства за преходни форми”. Но на друго място, запазвайки верността към идеята за еволюцинния процес като такъв, Уилбър казва: „Ортодоксалната научна теория за еволюцията изглежда вярна на нивото какво става в еволюцията, но тя е коренно опростена и/или противоречива на нивото как (и защо)”. Като панентеист той вижда духа, който се проявява като космос (т.е., който се и явява космосът), като движеща сила, стояща зад еволюцията и като самата еволюция.
„Духът се явява... и е напълно представен на всеки, който и да било стадий на самия еволюционен процес: Духът представлява процес на собствена самореализация и разгръщане; неговото битие е неговото собствено развитие; неговата Цел е неговият Път”.

В крак със съвременното развитие, Уилбър вселява този безличен „Дух” в „модела на прекъснатото равновесие” на еволюцията, конструиран от еволюционистите-материалисти Стивън Джей Гулд и Найлс Елдридж, за да бъде отчетен недостигът на преходни форми в находките на изкопаеми. Според мнението на Уилбърт, духът проявява себе си в нови форми, които се появяват не постепенно (както е в стандартния неодарвинизъм), а „с огромни скокове и масово”. Той отнася това към „появяващата се еволюция” и даже към „съзидателното появяване”. В съгласие с Тейар, той говори за създаването на нови организми не посредством всемогъщото творческо действие на необикновен Бог, а като за трудоемък процес:
„Еволюцията не е статистическа случайност, тя е прилагане на усилията по посока на Духа; тя не е движена от щастливата случайност (колкото и удобно да се оказва това понятие за тези, които отричат възможността за каквото и да било по-високо ниво от неодушевената материя), а от самия Дух.”

Във встъплението към учението на индуисткия еволюционист Сри Ауробиндо Уилбър пише:
„Както е видял това Ауробиндо – може би по-ясно от когото и да било преди или след него – научните свидетелства за еволюцията, които не се основават на нещо по-съществено от кални буци, активна материя и изтъркани теории (напр., теорията за хаоса, отдалечените от равновесно състояние разсеяни структури, автопойсис и др.), не са в състояние даже да положат началото на обяснението на необикновената поредица от трансформации, които са породили живота от материята, и разума – от жизнените форми, а, между това, по същия този начин следва да бъде породен и по-високият разум, и надразумът, и свръхразумът; единствено Духът може да бъде причината за това изумително развитие, което представлява славата на еволюцията.”

Уилбър признава факта, че почти всички досъвременни култури са разглеждали историята на света не от гледна точка на еволюционното развитие от по-ниското, а, по-скоро, като деволюция от по-висшето състояние. „Но – както той пише – някога в съвременната епоха – почти невъзможно е да се посочи точно кога – идеята за историята като процес на деволюция (или отпадане от Бога) била постепенно заменена с идеята за еволюцията на историята (или възхождането към Бога). Ние виждаме това в ясно изразена форма у Фридрих Шелинг (1775–1854); Георг Хегел (1770–1831) издигна догмат, който едва ли е сравним с каквото и да било по своята гениалност; Хърбърт Спенсър (1820–1903) възведе еволюцията в ранг на универсален закон; а неговият приятел Чарлз Дарвин (1809–1882) го приложи в биологията. След това ние намираме универсалния закон у Сри Ауробиндо (1872–1950), който му придаде най-голяма точност и най-голяма дълбочина на духовния контекст, и у Пиер Тейар дьо Шарден (1881–1955), който го прослави на Запад.
Неочаквано, в продължение само на някакво столетие, сериозните умове възприеха явлението, което досъвременните култури в по-голямата си част никога даже и не вземаха под внимание, а именно – подобно на всички други живи системи, ние, хората, пребиваваме в процес на възрастване по посока на нашия собствен най-висш потенциал, и ако този най-висш потенциал е Бог, тогава ние възрастваме към нашия собствен Божествен живот.
И, продължавайки този необикновен мироглед, еволюцията като цяло не е нищо повече от растеж и развитие по посока на консумирането на този потенциал, на този
summum bonum, на този ens perfectimmus, на тази най-висока Повърхност и Цел на нашата собствена най-дълбока природа. Еволюцията е просто Духът в действие, Бог в съзидание, и на това съзидание е съдено да ни изнесе всички нас направо до Божественото.”

Подобно на Тейар, Уилбър говори за „универсалният организъм... израстващ до своя собствен най-висок потенциал, а именно: непрекъснатото разгръщане на реализацията и актуализацията на Духа”. Но, бидейки трансличностен психолог, той фокусира своето внимание също така и върху индивидуалния растеж и еволюцията. Тъй като ние, както и всичко съществуващо в космоса, сме прояви на „Духа”, ние помним, доколкото придвижваме нашата еволюция, че, в крайна сметка, сме самият Бог – АЗ СЪМ – което е положило началото на вселенското движение:
„Вие сте Космосът, буквално. Но вие се насочвате към разбирането на този окончателен факт в нарастващите проблясъци на безкрайността, която вие сте, и вие ясно осъзнавате, защо сте започнали тази чудна, ужасна Игра на Живота. Но това, в крайна сметка, в никакъв случай не е жестока Игра, не, защото вие и само вие сте провокирали тази Драма... Ако включим всички нива на нашия собствен потенциал... няма ли това да ни помогне да си припомним по-добре Източника на великата Игра на Живота, която не е нищо друго освен нашето собствено най-дълбоко Аз. Ако Духът е Повърхността и Целта на всички тези нива, и ако ние сме Духът наистина, няма ли да помогне включването, извършено от цяло сърце, на всички тези нива, да си припомним, кои и какво всъщност сме ние?...”
Сега в един глас с Ницше Уилбър нарича нашето най-дълбоко „Аз” наше „Свръхчовешко Аз”. В осъзнаване на това, че вие сте „Бог”, той казва: „Вие ще се пробудите за света, където Космосът е вашата душа, облаците – вашите бели дробове, дъждовните капки – пулсът на вашето сърце... Вие ще гледате на луната като на част от вашето тяло и ще се поклоните на слънцето като на част от вашето сърце, и всичко е именно така.”
За да се ускори това припомняне, той препоръчва това, което сам нарича „интегрална практика” за всички нива на нашето битие, казвайки, че трябва да „съчетаем и приведем в съответствие” физическата и духовната практика от джогинга до тантрическата сексуалност, от диетическата йога до центрираната молитва, от адвайта веданта до „християнската безформена медитация”.

6. Минимумът изисквания към християните
за встъпване в кръга на Новия Синтез
В книгата „Бракът на разума и душата” Уилбър отбелязва основните глави на този дневен ред, който трябва да следва светът, за да слее науката и религията в едно, а също за да установи „универсалната теология”, която ще може да обхване всички религии, без да загубят своите външни различия. Той се обръща към установките на основното направление на науката, уверявайки, че за интеграция с религията, съвременната наука трябва да се отрече от своята привързаност към безкомпромисния материализъм. На науката „не й остава нищо друго, освен да разшири хоризонтите на своя тесен емпиризъм (разчитащ единствено на сетивния опит) до отворения емпиризъм (непосредствения опит в пълнота)”; тоест, тя трябва да включи в своя арсенал и психо-духовния опит.
След това Уилбър се обръща към религията с указание за това, което трябва да направи тя, за да се влее в широките параметри на новата религиозно-научна парадигма. Преди всичко той казва: „Религиите по целия свят трябва да заключат своите митични вярвания в закрити категории”, и той дава примери с Мойсей, превеждащ еврейския народ през разтворилите се води на Червено море, Христос, родил се от Дева, и сътворението на света, извършено за шест дни. Той допуска възможността адептите на която и да било религия да могат да запазват верността си към каквито си пожелаят митически вярвания, „до тогава, докато те не изискват от някоя научна дисциплина, в каквато и да било нейна форма, или пък от някоя религия, признание на тяхната истинност”:
„Това не означава, че ние ще изгубим всички религиозни различия и местния колорит и ще изпаднем в униформистката мешавица на хомогенизираната духовност на Новата Ера... Мнозинството религии ще продължават да предлагат тайнства, утешения и митични действия (и други транслативни умиротворителни функции в хоризонталната плоскост) като допълнение към истинно трансформативната практика на съзерцателността във вертикално направление. Нищо от гореупоменатото не е нужно да се променя драматично, заради каквато и да било религия, макар че за всичко ще бъде установен един по-широк контекст, който вече не ще изисква нещо митично да бъде единственото в света.”

Втората промяна, която откроява Уилбър, религията трябва да осъществи относно своето отношение към еволюцията. „И религията трябва да осъществи съответните изменения в своето отношение към еволюцията като цяло”; и той продължава, че „всяка религия, опитваща се да отхвърли еволюцията, капсулира своята собствена съдба в съвременния свят”. Използвайки своите методи на убеждение, той обяснява:
„В определена степен религиите се ограничават от своите митически вярвания и се фиксират на осите на своята езотерична сърцевина ... съгласуването с еволюционната перспектива, действително, представлява съвременно привеждане в ред. Фактически Ауробиндо вече настрои веданта (и заедно с нея цялата останала индийска философия) на еволюционен лад. Авраам Исаак Кук също отбеляза, че „теорията на еволюцията по-добре от всяка друга теория се съгласува с тайната на Кабала”. Великите Идеалисти вече успяха да прочистят пътя за еволюционната духовност. Самият римски понтифик
най-сетне постанови, че „еволюцията е нещо повече от просто хипотеза”.”

Малко по-късно Уилбър отбелязва това значително изключение от своето условие, че религиите могат да запазят своите „митични вярвания” и едновременно с това да вземат участие в новия синтез:
„До тогава докато религията остава подчинена на своя обет за вярност към митичния Едем в който и да било от възможните смисли, тя ще изпитва непреодолими трудности, когато взема участие в интеграцията на съвременната наука и философия.”

Той завършва с похвала по адрес на Тейар дьо Шарден за неговото съдействие на християните при преодоляването на това непреодолимо препятствие:
„Неговото
[на Тейар] понятие за точката Омега (съзнанието за Христа) като притегателна сила за истинската еволюция – понятие, заимствано от Шелинг и Хегел – освободи много християни от невероятното митично вярване в буквалното съществуване на Едемската градина и ги излекува от смъртоносната прикованост (романтичната идея за пожелаването на смъртта) към праха на отдавна отминалото.”

7. „Богът” на Новия Синтез
Прилагайки своето учение за еволюцията на съзнанието в сферата на политиката, Уилбър пише:
„Духовното или трансрационално съзнание е транслиберално съзнание, а не долиберално съзнание. То не е нещо реакционно и регресивно, а
e еволюционно и прогресивно явление („прогресивно” е един от широко разпространените синоними на „либерално”).
Така истинският духовен опит (или духовното Просвещение), както той се проявява на политическата арена, вече не е подготвително митично вярване ... а, по-скоро, трансрационално съзнание, което, изграждайки се върху завоеванията на рационалността и политическия либерализъм, разширява тези свободи от политическата сфера до духовната сфера... Резултатът е, както бихме могли да го наречем, либерален Дух, Либерален Бог, либерално Божество.”

Повтаряйки Тейар, Уилбър нарича подобен либерален дух „Световна Душа”* и ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Подробно опровержение на тази езическа идея за „Душата на Света” ни е оставил свет. Григорий Палама. Виж „Добротолюие”, том V.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

изяснява в термините на хилиазма явяването на нов Бог на цялото човечество, в резултат на обединението на науката и духовността:
„И така, ние стоим сега на рационална почва, разположени в подстъпите на трансрационалната перцепция,
scientia visionis, тоест, при явяването - ту тук, ту там, но с все по-голяма отчетливост, на най-различни хора, в най-различни места - на мощните отблясъци от истинското Низвеждане на всепроникващата Световна Душа.”

Всичко това, казва Уилбър, е явление на „мироцентричното” осъзнаване, основано на „вселенския плурализъм”:
„И ние наблюдаваме знаменията на това ново интегрално разбиране, пронизващо психологията, философията, бизнеса, икономиката...”

След приключването на този процес ше настъпи това, което Уилбър, заимствайки терминологията от Тейар и други автори, нарича „кентаврова еволюционна епоха”, „интеграция на ноосферата и биосферата, супранационална организация на планетарното съзнание”.
Безусловно, „либералният Бог” на възникващото глобално религиозно съзнание представлява именно своего рода „смътна идея”, която отец Серафим определя като подложена на демоничното влияние. В подобен контекст на смътно религиозно чувство, който характеризира новото религиозно съзнание, този „Бог” може да изглежда като някакъв Създател на разнообразието. Богословската оценка, обаче, ясно очертава такава концепция за божество като възраждане на езическите идеи, съвършено чужди на истинския Всесъздател, за Когото говори Свещеното Писание, светите Отци и Православното Християнство.
Кен Уилбър, впрочем, сам потвърждава, че неговата идея за „съзидателната поява”, с помощта на която той се опитва да кръстоса духовността със съвременната еволюционна концепция за „прекъснатата” еволюция, произтича от дълбините на древната езическа философия. Неиният най-разработен израз е в неоплатонизма, който е последното сериозно предизвикателство на езическата философия към Християнското богословие в зората на Православната Хистиянска цивилизация в четвъртото столетие след Р.Х.
* От тогава, в една или друга форма, тя се разкрива по същество във всяка
---------------
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*
Уилбър претенциозно заявява, че „остава само да се докаже, че Плотин (205-270 след Р.Х.) – основният мислител на школата на неоплатониците – е най-великият философ-мистик, който светът някога е познавал” („The Marriage of Sense and Soul, стр. 18). Като своего рода идеен двойник на Плотин, съвременен на него, той разглежда индийския философ Нагарджуна (второ-трето столетие след Р.Х.), който учи, че Абсолютната Пустота проявява себе си във всички форми (Wilber, “Sex, Ecology, Spirituality: The Spirit of Evolution”, стр. 638 – 669, 692 – 697).
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

чертичка на лъжемистицизма (теософия, кабала и т. н.). Може би това е възможно най-високата конструкция на човешката метафизика на падналия разум, отрекъл се от смирението и възприемането на традициите на богословието на Божественото откровение.
Съгласно езическите философски понятия, божеството не твори
ex nihilo в класическия християнски смисъл, а, по-скоро, поражда посредством дисперсия или еманация на самото себе си в творението. Формите и живите същества се появяват внезапно, но тези „плодове” произтичат от обезличеното божество, за разлика от творенията на Бога, Личността на Когото е по същност „различна” от Неговите творения.
В опровержение на езическите възгледи православният богослов Владимир Лоски разяснява истинското значение на християнския догмат за сътворението в съответствие със Свещеното Писание и светоотеческите възгледи:
„Но сътворяването „от нищо” означава именно акт, произвеждащ нещо извън Бога, сътворяването на абсолютно нов субект, който няма за основа нито Божествената природа, нито каквато и да било материя, нито възможността за каквото и да било битие извън Бога. Може да се каже, че с акта на сътворяване „от нищо” Бог предоставя възможността да се появи нещо друго освен Него Самия, че Той поставя самото това „друго”, самото това „не-битие” редом със Своята пълнота. Бог „дава място” на абсолютно нов субект, безкрайно отдалечен от Него не „по място, а по природа”, както казва преп. Иоан Дамаскин.
*
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Свет. Григорий Палама пише, че „всяка сътворена природа е значително отдалечена и съвършено различна от сътворилата я Божествена Природа („Добротолюбие, том V), макар Бог да създава и сътворява битието на тварите по Неговата Божествена благодат (енергия).
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Сътворението не е саморазгръщане, безкрайно саморазпространение на Божеството, непосредствено действие на енергиите, произвеждащи същества по силата на някаква необходимост на Божествената природа. „Разливащото се от само себе си благо” на неоплатониците не е Богът на апостол Павел, „нарицающу не сущая яко сущая” (Рим. 4:17).”

Според идеята на неоплатонизма Абсолютното Същество е нещо пределно безлично и, следователно, То няма лична воля. За това сътворението не може да бъде акт на свободна воля, а, по-скоро, „естествено” саморазпространение, което се осъществява по силата на някаква необходимост на Божествената Природа. Иначе казано, в самата природа на Божеството е заложено саморазпространението в областта на видимите форми; тук не се предполага никакъв „избор”.
От друга страна, в християнското откровение, по силата на това, че Бог е Личност, Той твори според свободния акт на Своята воля. Владимир Лоски пише:
„Сътворението е акт на волята, а не акт на природата... Защото никаква необходимост не е принуждавала Бога да твори. Действително, в Божествената природа няма нищо такова, което би било
необходима причина за създаването на творението. Сътворяването е свободен акт на Неговото желание и това е единственото основание на сътвореното...
Сътворяването като свободен акт на волята, (а не естествено изливане) подобно на излъчването на Божествените енергии, е свойство на личностния Бог, Бог-Троица, обладаващ обща воля.”

Според православното християнско богомислие, Бог твори, изхождайки не от необходимост, а от любов. Той ни обича нас, своите сътворени същества, които по своето същество са отделни от Него, и Той желае да Го срещнем лично поради любов, така че да бихме могли да намерим своето участие в Него по Неговата благодат. Владимир Лоски пише, че, според християнското богомислие, „сътворената вселена вече не ни изглежда като блед и слаб отклик на Бога, както е според начина на мислене на Платон и платониците; тя ни се представя като съвършено ново битие, като творение, току-що излязло от ръцете на Бога, Който „видя, че това е добро” (виж: Бит. 1, 8), като сътворен свят, желан от Бога и станал радост на Неговата Премъдрост; „той е хармонично разположение”, „дивно съставена песен в похвала на всемогъщата Сила”, според израза на свети Григорий Нисийски.”

Така безличният Бог на езическите (и неоезическите) концепции се оказва в огромна степен „по-слаб” от Бога на православните хистияни. Той не е в състояние по волеизлияние да твори ex nihilo в истинския смисъл на думата, а може само, изхождайки от необходимостта, да разкрива форми от собствената си природа.
Впрочем, в подобен възглед за „Бога” и „творението” няма нищо ново; ние вече видяхме как той се прероди в нова еволюционна конструкция в съвременната епоха, в трудовете на такива мислители като Тейар и Уилбър. Според мисълта на последния, древноезическото учение за поредицата от саморазпространения на Божествената Природа сега се е „секуларизирало” посредством съвременната теория на еволюцията.
Езическата идея за „съзидателната поява” се оказва способна да запълни всички вопиющи недостатъци на съвременните, конкуриращи се помежду си модели на натуралистическата еволюция. Като се интегрира с модела за „прекъснатото равновесие” в проектите на еволюционистите атеисти/агностици Стивън Джей Гулд и Найлс Елдридж, тя изнася на повърхността някакъв смътен „Дух” за обяснение както на недостатъчността на данните за преходните форми, така и на недостатъчността на чисто натуралистическия механизъм на еволюцията. Достатъчно е само еволюционистът да признае смътната концепция за божеството, и идеите, които синтезира Уилбър, придобиват абсолютен смисъл, вписвайки се прекрасно в еволюционните рамки на милиардите години история на земята. Съгласно такъв възглед, Бог „се проявява” в света за милиарди години, в последователно все по-високи форми. Все още протича процесът на еволюцията – както твърди Уилбърт при всеки подходящ случай – но той сега е отдалечен с няколко степени от старата натуралистическа парадигма.
Любопитно е да се отбележи, че Стивън Джей Гулд е марксист, който сам говори за връзката между своето „прекъснато равновесие” в теорията за еволюционните скокове и марксистката идея за социалната еволюция по пътя на следващите едно след друго резки изменения (революции). Тази връзка още веднъж хвърля светлина върху предсказанието на отец Серафим за това, че духовността ще допълва комунизма при формирането на религията на бъдещето.
Разглеждайки „Бога” на новия религиозно-научен синтез, трябва да обърнем внимание на едно „противоречие” в предсказанието на отец Серафим. На едно място отец Серафим казва, че новият „Бог” ще бъде проявление на деизма, масонството и Просвещението, а на друго казва, че Тейар е предшественик на Новата Религия, а Тейар, както показахме, е панентеист.
Обаче, при внимателно изследване, разликата между деизма и панентеизма се открива само в концептуалната степен на разбиране на разглеждания предмет. В хода на курса лекции по оцеляване отец Серафим посочва, че „в религиозен смисъл деизмът е бил най-типичното движение” на епохата на Просвещението, но, в същото време, философите на деизма от онова време заместват Бога с „Природата”, която е тяхна централна концепция, а някои от тях наричат Бога „душата на света”. Отец Серафим описва идеала на Просвещението по следния начин: „Природата господства над всичко съществуващо, тайните на природата се откриват, Бог все още е на Своето небе, макар и практически пасивен, а научното знание прогресира по целия свят”. Мислителите на Просвещението се намират напълно в традицията на съвременната наука, която възниква в епохата на Възраждането от своего рода „природен мистицизъм” и даже, както е в случая с Джордано Бруно (1548 – 1600), като плод от съюза на науката с тоталния пантеизъм.
В книгата си „Формирането на модерната менталност” Дж. Х. Рандъл пише, че в епохата на Просвещението идеалът за Природното представлявал това, „което самите хора искали да реализират; и той с лекота преминавал в областта на Божественото. Природата била Божи модел за човека; о, не – лицето на самия Бог”. По такъв начин деизмът на Просвещението преминавал не в чист пантеизъм, а в своего рода деизъм/панентеизъм. Мислителите на Просвещението оставят своя безличен деистичен Бог „на Своето небе, практически пасивен”, а техният религиозен порив се устремява към Божието „лице”, което се отъждествява с безличната Природа.
Ако Тейар дьо Шарден е действително пророк на бъдещото сливане на науката и религията, то по-голямата част от това смешение ще бъде не чист пантеизъм, а по-скоро деизъм/панентеизъм. Да не забравяме, че отец Серафим нарича знаменития учен-еволюционист Теодосий Добжански „деист”, след запознаване с „богословските” твърдения на Добжански, а Добжански е бил горещ поклонник на панентеиста Тейар дьо Шарден.
Колко далече по скалата от деизма до чистия пантеизъм ще се придвижи по-нататъшното сливане на науката и религията, това има второстепенно значение. Главният факт тук е, че, за разлика от сегашния научен материализъм, бъдещият религиозно-научен синтез ще има свой „Бог”, който няма да бъде Богът, за Когото Тейар пренебрежително се отзова като за „Богът-Отец на отминалите две хилядолетия”. Този „Бог” няма да бъде личност, а мъгляво-смътно божество.
Същото може да бъде казано за „Христос” на Новата Религия. Вече може да се наблюдава в главното културно направление съгласуване на усилията за създаването на нова версия на Христа като не заплашващ вече нито по-нататъшното падение на човешката природа, нито дявола, следователно – съгласуване на усилията за това Той да не бъде вече Спасител.
Ако, съгласно неоезическия възглед, както ние самите, така и Христос (заедно с всичко съществуващо) не е нищо друго, освен разпространение на Божествената Природа, тогава Христос се свежда до значението на ръководство по използването на
gnosis за това, което ние вече сме. Тази идея, несъмнено, е именно идеята прокарвана в наше време под вида на автентичното езотерическо учение на Христа. Всъщност подобно явление не е нищо друго освен възраждане на древната ерес на гностицизма, основаващ се на езическата философия, която справедливо е била анатемосана от ранните Отци на Църквата.
Кен Уилбър говори за „отново откритите” учения в текстовете на гностиците:
„Както съвсем очевидно личи от тези текстове, основната религиозна активност на Иисус е било не въплъщението в качеството на единствен исторически Син Божий (чудовищно понятие), а в качеството на истински духовен лидер, водещ всички към осиновяване и одъщеряване на Бога... Илейн Пейгълс посочва три съществени линии, пронизващи езотерическото послание на Христа, както то се открива в Евангелията на Гностиците: (1) „Самопознанието е познаване на Бога;
[висшето] аз и божественото са тъждествени”. (2) „”Живият Иисус” на тези текстове говори за илюзията и просвещението, а не за греха и покаянието”. (3) „Иисус е представен не като Господ, а като духовен лидер”. Нека просто отбележим, че всичко това съответства съвсем точно на религиозните принципи на Дармакая.”

Ето ясният пример на денатурация на Християнството, за който стана дума по-горе. Христос е представен като смътен образ на окончателното Благо, вярата в Него като в единороден Син Божий се отхвърля като чудовищно понятие, и се предлага идеята, че ние самите можем да бъдем такива, какъвто е и Той. Това е крайъгълния камък на „религията на бъдещето”, защото на това основание антихристът ще бъде фактически убеден, че той е още един въплътен Син Божий.
Външно двойникът на Христа ще изглежда като спасител, освобождавайки човека от икономическите и политическите вериги и предлагайки му да насити своя духовен глад като пие от, според израза на отец Серафим, „топилния котел” на науката и световните религии. На по-дълбоко ниво, обаче, като „истинският спасител” ще се разглежда самата еволюция, която започва своето движение от естествено-природното развитие на този свят до самото Царство Божие. Последният и най-голям лъжец, който в крайна сметка ще претендира за ролята на Христа, ще бъде схващан като оше един, най-велик продукт на еволюцията.

8. Философия на антихриста
Според отец Серафим, „Новата религия” и „Новото християнство”, предвъзвестени от Тейар дьо Шарден, ще бъдат основани на „демоничното посвещение, ограничаващо се до сега в езическия свят”. В своята книга „Православието и религията на бъдещето” той описва някои от „религиозните експерименти” - като се започне от срещите с НЛО, до „харизматичните” явления и сложните медитационни практики – които вече са подготвяли християнските народи за това посвещение, приучавайки ги към пасивност и откритост за нови духовни опити.
Очевидно е, че не всеки, който изпита върху себе си „демоничното посвещение” на Новата религия, ще съумее в същото време и съзнателно да обхване пълния спектър на философията, стояща зад нея. Макар и, както отбелязва отец Серафим, да съществува такава философия, ключът към която се намира в еволюционизма, особено в Тейаровия еволюционизъм. Ние вече показахме, че подобна философия е езическа по своята природа. Но ако тя действително е философията на антихриста, както посочва отец Серафим, тя трябва да бъде също така и дяволска по природа. Подобен извод се налага в резултат от следните разсъждения:
1. Идеята, че човек може да стане Бог, независимо от това зад какви сложни съвременни маски може да се прикрива (било то „ултра-хоминизацията” у Тейар или „припомнянето” у Уилбър), представлява израз на исконното изкушение, с което сатаната изкушава човечеството:
„Въ оньже аще день снесте отъ него, отверзутся очи ваши, и будете яко бози”
(Бит. 3, 5). Това е същото изкушение, с което, като се прелъсти, сатаната пожела да стане равен на Бога и беше низвергнат от небесата.
Това е първата причина, поради която отец Серафим нарича еволюционизма ключ към философията на последната, най-голяма измама. В своята „одухотворена” форма тя представлява основанието, изхождайки от което човекът става свръхчовек и реализира своята божественост. Това е философският израз на първият дяволски подстъп към човека.
На едно вярно и трезво ниво на православния християнски духовен живот, винаги се прави различие между творението и неговия Творец. Светците могат в пълна мяра да се изпълнят с Божиите Нетварни Енергии (с благодатта) така, че за тях да говорят като за обожени, но те си остават твари по своята природа.
2. Фактът, че еволюционизмът е съвсем точно Истината, обърната наопаки, представлява друго указание, че той има отношение към тъмните сили. Отец Серафим веднъж каза: „Самата природа на последния велик световен властелин трябва да бъде антихристиянска, а „анти” означава не само „против”, а също и „имитация на нещо, вместо нещо”. Той като че ли ще заеме мястото на Христа, но всъщност ще бъде Неговата противоположност. Той ще имитира Истината, но тя ще бъде представена в преобърнат образ, както в ада.
Демоничният принцип на обърнатия ред се вижда в ритуалите, извършвани от сатанистите, в които те се опитват да нарушат естеството, действайки напълно противоположно на естествения ред: ходене заднишком, писане в обратен ред, обратно четене на Господнята молитва и т.н. Еволюционизмът е философският израз на този опит за обратно имитиране на Бога на Истината. Една от книгите на Кен Уилбърт е наречена „Нагоре от Едем”, което е добър пример за принципа на обратния ред, тъй като ние знаем, че човечеството всъщност е слезнало надолу от Едем и може да бъде отново издигнато нагоре само от Иисус Христос.

Следва да отбележим, че не само традиционното Християнство, но и всички традиционни култури разглеждат човека като паднал от висотата на по-високото положение на „златния век”; само съвременният еволюционен мироглед вижда нещата в обратен ред. Това се получава така, защото тези култури, бидейки свързани с древността, са запазили паметта за това, което е било изгубено, те са разбирали процеса на деградация, който е протичал. Еволюционизмът е продукт на съвременния човек, който дотолкова е изгубил разбирането за естествения ред, че вече може искрено да вярва в неговата напълно противоположна версия.
3. Панентеизмът – представата за космоса като за Бог – привързва човека към земята и препятства неговото движение към Бога във Висините, „Бога-Отец на изминалите две хилядолетия”. Да не забравяме, че сатаната е бил низвергнат от небесата и негови предели са станали земята и „поднебесието” (ноосферата на Тейар). Така че той изпитва яростна завист към човека заради възможността да бъде възкресен той за небесен живот, и използва всякакви средства за да прикове неговия ум към поднебесната област. В панентеизма той използва възможността да застави човека да се поклони и служи
„твари паче Творца”
(Рим. 1, 25). Божеството се понижава до психическото ниво и дори до физическото ниво, като се превръща в психо-физически Творец. Както се убедихме, това съвсем не е истинският Творец, тъй като вселената „твори” самата себе си, или по-точно еволюира в процеса на естествено-природното разгръщане. Поради това „Бог” става подвластен на измененията: разбиране, което е съвършено неприемливо за православното богословие.
Нека отбележим също, че в посланието да Римляните св. ап. Павел не говори за езичниците като за покланящи се на творението не познавайки Твореца; той говори за тях като за покланящи се на творението вместо на Твореца. Това се отнася не към чистия пантеизъм, а към панентеизма. Панентеизмът, както знаем, признава „частта” от божеството, намираща се извън пределите на космоса, но като „част” отдалечена и ненамесваща се в живота на космоса (както е и в деизма). По отношение на религиозното чувство, тази „част” която е космосът, става доминираща за божеството. Това ясно се вижда в природния мистицизъм на Тейар дьо Шарден.
Тъй като сатаната е наречен „князът на този свят” (би могло да се каже, „князът на този космос”),
* то става очевидно защо за него е така важно да следи за това, ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*В Евангелието от Иоан Христос три пъти нарича дявола „князът на този свят” (12, 31; 14, 30; 16,11).
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

религиозните стремления на човека да не излизат извън пределите на този космос.
4. Идеята за безличния/трансличностния бог, казваше отец Серафим, произтича „от хора, не желаещи личната среща с Бога, защото Бог определено ни възлага задължения”. Както видяхме, безличният бог няма свобода или воля, а се подчинява на необходимостта дотолкова доколкото той „се проявява” в света на формите, реализирайки „потенциала” на своето собствено съществуване. Ясно е, че такъв бог не може да бъде Съдия на човека.
В стремежа си да избегне Божия съд, човекът предприема опит да лиши Бога от Личност – и, следователно, от Неговата свобода и воля. В крайна сметка, обаче, Бог е Съдия, и като се отказва Него като от Съдия, човекът с това самото се отказва от Него като от Единственият, Който може да прощава греховете. Концепцията за безличностното божество може да се разглежда само като интелектуална конструкция, зад умуванията на която човекът напразно се опитва да се скрие от живия Бог, също както Адам се опитвал да се скрие между дърветата на райската градина, а след това се опитвал да се откаже от личната отговорност за своите действия. Без признаване на Божията Личност и без покаяние, човекът няма да получи спасение от Него, а именно това е нужно на дявола.

9. Духът, който се крие зад тази философия
По-горе приведените наблюдения са достатъчни, за да се разкрие дяволската същност на разума, който се крие зад проявяващият се дух на времето. Но може би ще бъде полезно да бъдат представени някои външни потвърждения за резултатите от срещите с този разум из беседи, записани на магнитофонна лента.
През 1976 година римокатолическият автор отец Малахия Мартин издаде книгата „Заложник на дявола”, съдържаща проучвания на случаи на бесноватост и сеанси на екзорцизъм на петима съвременни американци. Отец Малахия старателно е изследвал въпроса, провеждайки анкета на участниците и предоставяйки стенографски магнитофонен отчет на сеансите на екзорцизъм. Макар тази книга да се отнася за екзорцизъм, проведен не от православно свещенство и, следователно, както показва и описанието, да разкрива определена проблематичност относно това как трябва той да бъде провеждан, в нея все пак се предлагат ценни наблюдения за дълбочината на тези идеи, които демоните използват, за да поставят под своето влияние съвременните хора.
В една от главите авторът излага историята, случила се с римокатолически свещеник, който станал бесноват в резултат на своето дълбоко увлечение по еволюционния мистицизъм на Тейар, с когото се запознал на занятията по антропология в семинарията. Намирайки се в състояние на частична беноватост, свещеникът получавал информация от това, което по-късно нарича „команден пулт”. Той проповядвал еволюционните идеи на Тейар и заменял словата на свещенодействието с кощунствени слова, с молитва към сатаната и с тейаровото поклонение на еволюцията и „Духа на Земята”. Когато дошъл друг свещеник, за да изгони беса от него, той произнесъл отново чрез „командния пулт”: „Еволюцията прави възможен Иисус. И само еволюцията е способна на това.”
В крайна сметка бесноватият свещеник (наричайки се сега Джонатан) напуснал католическата църква и създал своя църква, в която можел сега да проповядва по-свободно словата, които приемал от „командния пулт”:
„Той можеше да проповядва, например, по темата за Липсващото звено, или да представя картината на неандерталския човек, или пълната картина на еволюцията от неживата материя като славното начало на всичко. Бъдещето му се виждаше в още по-триумфален вид. Сега, в процеса на еволюцията се ражда ново същество, заявяваше той на своите енориаши; и то ще живее в новото време. Новото Същество” и „Новото време” станаха негови лозунги.
Неговият смисъл беше прост... Навсякъде в света ни заобикалят природните тайни, природните светини, природната святост, природното безсмъртие, природното божество, природната благодат и изпълващата всичко природна красота. Нещо повече, независимо от дълбокото различие, което традиционната религия провежда между човека и природата на този двят, светът и цялото човечество съставят едно цял в някакъв природно-мистичен съюз. Ние се раждаме от този съюз, и със смъртта се връщаме в него. Джонатан наричаше този природен съюз „Авва Отче”.
В резултат Джонатан проведе съдбоносен синтез на еволюционните догмати на Тейар и идеите на Тейар за Иисус. И всичко това е пронизано от дълбок хуманизъм и осведомен поглед за скучаещата индеферентност, обхващащи в наше време традиционните християни.
Според него, религиозната вяра отново става достъпна. На единия полюс леко се приема съвременната всепроникваща идея, че човекът е еволюирал от неживата материя. На другия – няма необходимост да се стремим към вярата в невъобразимото „възкресение” на тялото. Вместо това имаме връщане там, „откъдето сме дошли”, както казваше Джонатан: движение назад към единството на природата и вселената.
Всичко това е придружено от умелото използване на пълен набор от формули и понятия за „спасението”, „божествената любов”, „надеждата”, „благото”, „злото”, „честността” – всички изрази и идеи, които сами по себе си са така утешителни и добре познати на неговите енориаши. Но всички тези понятия са разбирани в съвсем различен от традиционния смисъл: без свръхестествения Бог, без Богочовека Иисус и без да имат отношение към личната отговорност за „живота отвъд гроба”.”
В един момент Джонатан получил команда от „командния пулт” да се отдалечи в гората, където трябвало да се подложи на пълно демонско посвещение и неговата бесноватост трябвало да премине в стадий на завършеност. „Аз се приближавах към самата артерия на световното сърце – съобщил той на отец Малахия в една от своите беседи – там, където Иисус, Точката Омега, еволюираше и еволюираше и беше вече на прага на появяването.”
„На него му се струваше – пише отец Малахия – че „само този свят прощава и очиства”, че единствено той „съединява стихиите”. Той се намираше под впечатлението, че сега най-сетне се е „промъкнал”, и това откровение на всички откровения му е дарувано на него: истинската истина, истинския бог, истинския Иисус, истинската святост, истинското тайнство, истинското битие, и новото време, в което всичко ново неизбежно ще вземе връх над всичко.
Обичайното време, слънце и вятър, реката и нейните брегове изгубиха за него своето значение... Камъните станаха живи, негови братя и сестри, неговите хилядолетни роднини следяха неговата хиротония с цялото почтение, което беше възможно за тях. И водата около него му намигваше с хиляди блестящи очи, преливайки се в звуците на своята младенческа радост на милиони години битие, усвоени във водовъртежа на космическите атоми, преди още светът и човекът да са могли да ги чуят. Непреодолимото влечение на екстаза го обхвана.”

Опасността на състоянието на Джонатан станала ясна за всички, когато той, извършвайки венчание на брега на океана, по внушение на тъмните сили, започнал да дави невестата – опит, който за щастие не успял. По време на последващ сеанс на екзорцизъм, в един момент демонът, вселил се в него, започнал да изкрещява пеоните на Тейар за световното единство:
„Преди два-три милиарда години, Земя. Всеки от нас – 50 трилиона клетки... 200 милиона тона човешка плът, жени и деца. Два трилиона тона животни... И така, Иисус може да се появи. О, прелестна Омега! Хвалете Бога на този свят, с когото всички ние, всичките 200 милиона тона, сме едно.”
*
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Този и следващият диалзи от сеанс на екзорцизъм са оригинални текстове, записани от магнитофонна лента.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

В последния разглеждан случай отец Малахия разказва за бесноватостта на известния парапсихолог и адепт на медитацията във Ваджраяна Карл В. По време на сеанса на екзорцизъм свещеникът, който го провеждал, заставил вселилия се демон да признае как е бил вселен. Признанията на демона, записани на магнетофонна лента са особено показателни. В един момент той казва:
„Щом като духът се смеси с душата, ние можем да позволим на когото и да било да вижда, да чува, да усеща, да пробва на вкус, да знае, да желае невъзможното. Той беше наш. Той е наш. Той принадлежи на царството.”

Особен интерес представлява диалогът, протекъл в последствие между свещеника и злия дух. Четейки го, следва да си спомним нашето предходно обсъждане на панентеизма и концепцията за биологическата еволюция, проявяваща се чрез съзнанието на „Душата на Света”. Тук самият паднал дух ни позволява да надникнем в същността както на религията, така и на науката на бъдещето:
„Къде водеше ти Карл?”
„Към познание на вселената”. – Думите се произнасяли през стиснатите зъби на Карл.
„Какво познание?”
Отначало няма никакъв отговор на това. След това бавно и недоволно се произнасят следните думи:
„Познание за това, че всички хора са само част от вселената.”
„Какво изобщо имаш пред вид под „част”?”
„Те са части от по-голямо физическо същество.”
„Какво същество?”
„Вселената.”
„Вселената на материята?”
„Да.”
„И физическите сили?”
„Да.”
„И това е бил творецът на човечеството?”
„Да.”
Личният Творец?”
„Не.”
Физическият творец?”
„Да, и така.”
Психофизическият творец?”
„Да. Именно така.”
„Защо поведе Карл натам?”
„За да поведе той други.”
„Защо трябва да бъдат водени натам други?”
„Защото тогава те ще принадлежат на царството.”
„Защо ще принадлежат на царството?”

Защо, Отец? Защо?... ЗАЩО? Защото ние го ненавиждаме. Ние ненавиждаме. Ненавиждаме. Ненавиждаме. Ние ненавиждаме поръсените с Неговата Кръв. Ние ненавиждаме и презираме всички, които Го следват. Ние искаме да отдалечим всички от Него, и искаме всички да бъдат в царството, където Той не може да се приближи до тях. Където те не могат да вървят с Него...”

Сега остава само да попитаме: Получил ли е главният „пророк” на Новата религия на съвременния Запад Тейар дьо Шарден своите идеи посредством пряк контакт със злите сили, както и тези хора, за които е разказано по-горе?
Ние вече видяхме как за Тейар стана достъпна „съзнателната обвивка”, обхващаща земята, което представлява областта на поднебесието, а според православното аскетическо богословие, тя именно е обиталището на демоните. Но още по-откровени изказвания се откриват в едно от ранните съчинения на Тейар, озаглавено „Духовната сила на материята” (датирано от 8 август 1919 година), което се оказва драматизирано повествование за мистичните опити, през които преминава той по това време. Тейар допълнил една от своите последни книги „Същността на делото” (неговите „Изповеди”) с тази работа, за да „изразя по-пълно отколкото бих могъл да направя това днес, бурните емоции, които изпитвах по онова време, благодарение на моите контакти с Материята”.
Повествованието започва така:
„Човекът крачеше по пустинята, съпроводен от спътник, когато Нещо се устреми надолу върху него... След това обгарящото дихание на въздуха премина край челото му, промъкна се през спуснатите му ресници и проникна в душата му. Човекът почувства, че той вече не е самият себе си; неотразим възторг го завладя, сякаш самата живителна сила на всичко живо, вливайки се в едно мигновение вътре в твърде тесните предели на неговото сърце, мощно преобразува отслабналите фибри на неговото същество...
В същото време мъката от някаква свръхчовешка опасност го угнетяваше, смътното чувство, че силата, проникнала в него, беше двугласна, мътна, със смесена същност от зло и добро...
„Ти ме викаше: ето ме”
[казва „Нещото”]. „Уморен от абстракции, изтощен, от многословието на обществения живот, ти искаше да се сблъскаш с пълната и неопитомена Реалност... Аз те очаквах тук, за да се осветиш. И сега аз се утвърждавам в тебе за живот или за смърт... Този, който веднъж ме е видял, никога не ще може да ме забрави: трябва или да прокълне себе си заедно с мен, или заедно с мен да се спаси.”
[Провидецът отговаря:] „О, ти, божествени и всесилни, как е твоето име? Говори.”

Цитирайки този епизод в своята книга за Тейар, доктор Волфганг Смит отбелязва: „Наистина странно е, че Тейар се обръща към дух, който не е свят и е под проклятие, наричайки го „божествен”... Ето такива „знамения” е оставил след себе си мистикът Тейар дьо Шарден – бедни като природата на пустинята, но не маловажни.”

10. Въздействието
на еволюционната философия върху християните
Разсъждавайки върху това, как нашето, някога християнско, общество продължава да става все по-открито, допускайки такива дяволски опити, отец Серафим поставя въпроса:
„Какво е довело човечеството – и, разбира се, християнските страни – до такова отчаяно положение. Безусловно, не откритото поклонение на дявола, което винаги е участ на ограничено количество хора; по-скоро нещо много по-изтънчено, това, за което се боят и да помислят съзнателните православни християни: загубването на Божията благодат, нещо, което идва след загубването на вкуса към истинското Християнство.”

За тези, които в нашите постхристиянскси времена все още не са забравили вкуса на истинското християнство, е поразително как просветени християни – да не говорим за православни християни – са могли да приемат дяволските еволюционистки възгледи на Тейар дьо Шарден и неговите последователи. Както показа отец Серафим, обаче, именно това се е случило, даже в средите на Православието. Официалните православни списания се занимават с възхваляване и рекламиране на работите на Тейар, а широко известни православни богослови отиват толкова далече, че наричат Тейар причастен към „дълбоката интуиция на Православните Отци на Църквата”. Последователят на Тейар, Теодосий Добжански, чийто еволюционен деизъм съвпада в точност с описанието на отец Серафим на „религията на бъдещето”, беше поканен да проведе защита на богословска дисертация пред участниците в конференция, на която се събраха всичките най-значителни православни „богослови” в Америка, след което му беше присъдена почетната степен на доктор на богословието на американската православна семинария! Стана ясно, че „лъжеправославието на бъдещето”, наречено така от отец Серафим, вече е възтържествувало.
Римо-католическата църква в Америка се оказа в още по-лошо положение. Доктор Волфганг Смит, традиционен римо-католически учен и философ, отбелязва:
„Що се отнася до католическата църква в по-голямата част от Европа и Америка в днешно време, то не би било преувеличено да заключим, че тейардизмът действително е станал водещо направление.”

Протестантските църкви, в по-голямата си част, видимо са избегнали прякото въздействие на тейардизма, макар и там духът на времето от философията на Тейар да прониква през църковните стени. В „Православието и религията на бъдещето” отец Серафим посочва как харизматичните църкви са възприели в качеството на свой пророк антиправославния мислител Николай Бердяев, хилиастическото видение на „Третия Век на Светия Дух” се основава на смътно хилиастическо стремление от същото направление, от което е и „Точката Омега” на Тейар. По-нататък, самият практически опит, пробуден от харизматичното движение, обхванат от смътна, безлична сила, която е наречена „Светият Дух”, открива достъпа до посвещението, което ще характеризира религията на бъдещето. „Тейардизмът – отбелязва отец Серафим в една от своите бележки – много сполучливо се съгласува с явлението „харизматичност”.”
Трябва да отбележим още веднъж, че лъжехристиянството (и лъжеправославието) на бъдещето няма задължително да бъде открит тейардизъм. Както пише отец Серафим:
„Не всеки, който вярва в някаква форма на еволюцията може да приеме псевдомистицизма на Тейар дьо Шарден; но този богохулен „мистицизъм” е пряко логическо следствие от възгледи, чието пълно значение не е реализирано изцяло от тези, които са съгласни с еволюцията в „някаква форма”.”

Тейар само придаде красноречие на изразяването на духа, който се труди изкусно в този свят за подриването на истинското Християнство и изграждането на умела негова имитация. Както Кен Уилбър, така и други мислители, усвоили напълно духа на времето, Тейар ни е показал истинския дух на своята еволюция. Същият този дух в една или друга степен подрива християнската вяра, в зависимост от това, доколко християните предават своиите позиции. Капитулацията даже в относително малка степен може да има сериозни последствия за вярата.
В своите бележки отец Серафим е обобщил въздействието на атрибутите на еволюционистката философия – особено на еволюционисткия времеви мащаб – върху чистотата на християнската вяра:
„Едно от главните идеологически и религиозни въздействия на „еволюционната” мисъл, не задължително пряко ориентирано към открити нападки срещу религиозните идеи (понякога, впрочем, е и така), е насочено към „разширяване” на умственото възприятие, за да се достигне до невъзможността да се мисли в „ограничено” религиозен смисъл:
а) Историята на човечеството и вселената възлиза на милиарди, а не на хиляди години. По такъв начин се разклаща „реалистичността” на възгледа за Ветхия Завет, Адам, патриарсите, рая.
б) Човешкият живот става по-малко значим. Ако се вярва в „широката, еволюираща” вселена, рано или късно, става невъзможно да продължава абстрахирането от това вярване на „ограничения” възглед за човешкия живот (и да се взема решение относно вечността); това особено важи за възгледа на Християнството.
в) „Широкият” възглед за природата на нещата рано или късно засяга природата на човека: ако всичко се намира в процес на изменение на неговата природа, „еволюира” от едно към друго, защо тогава да не бъде включен тук и човекът?”

11. „Забиването на клина” по-надълбоко
В съвременния християнски свят съществува цяла редица от разнообразни нива на приспособленчество към еволюционния мироглед. Отец Серафим отбелязва следното за такива форми на приспособленчество:
„Необходимо е, мисля, с пределна яснота да се посочи, че религията на „компромисите” е самоизмама, и че за човека днес в най-дълбок смисъл съществуват само две абсолютно непримирими алтернативи: вярата в този свят и религията на собственото „аз”, плодът от които е смърт; и вярата в Христа Сина Божий, единствено в Когото е вечният живот.”

В това действително се заключава решаващият момент за всекиго. Тези, които искрено и сериозно изповядват своята вяра в Христа Сина Божий, разбират, че никаква форма на приспособленчество е невъзможна. Те се отнасят непримиримо към разните алтернативи. Князът на този свят също знае това, и за това тези, които изповядват Христа искрено, са негова мишена на първо място. Те постоянно са предмет на насмешки, водещите академични учреждения ги отхвърлят, а след това ги причисляват към категорията на „глупаците”, тъй като се оказват не с тях. Християните следва да бъдат готови за такова отношение; ако те не бъдат готови за това, те не ще могат открито да гледат в лицето още по-жестоките нападки и гонения, които, според пророчествата, очакват християните, когато в света бъдат широко отворени вратите на богоотстъпничеството.
Мнозина от тези, които наричат себе си християни, в действителност са така дълбоко потопени в „този свят”, че тяхното място в него и в неговите академични учреждения има за тях по-голямо значение, отколкото мястото редом с Иисус Христос. Властващата философия на еволюционизма е приемлива за тях, защото в дълбините на своето сърце, освен интелектуалната вяра в Христа, тяхната вяра, по определението на отец Серафим, е „вяра в този свят и религия на собственото „аз””.Те не обичат Христа така, че да се осмелят на борба с духа на този свят – дявола – и за това светът моделира от тях формите, които желае. Духът на този свят установява интелектуалната мода, модата формира тяхната обща нагласа, и така те вървят в крак с този свят. Като не желаят да умрат за Христа, те, разбира се, не желаят да бъдат и „глупаците”, юродивите заради Него в този свят.
От друга страна, има много християни, които преди всичко обичат Христа, но допускат в някаква степен еволюционната философия в своя християнски мироглед по незнание, защото не знаят за нейния измамен характер и недоказаните предположения, на които тя се основава. Според наблюдението на отец Серафим:
„Те не разбират философския „дух на века”, който е породил еволюцията, и за това наивно се съгласяват с „научните факти” на еволюцията, но отхвърлят философията на еволюцията в завършен вид, в какъвто, например, тя е у Тейар дьо Шарден. Те не разбират, че едното и другото съставят едно цяло; без философията никога не би го имало самият „факт” на еволюцията.”

Тук именно „забиването на клина”, както казва Филип Джонсън, играе важна роля. Може да се окаже вярно за голямо множество хора, че тази пукнатина, която се образува в резултат на „забиването на клина” в материалистическия дарвинизъм ще открие изхода към еволюционния деизъм/пантеизъм, но за тези, които се стремят към истинския Христос, тя ще изиграе много положителна роля. Освобождавайки християните от мнимите страхове, че еволюцията е установен научен факт, тя ги освобождава за истинската християнска вяра.
Мнозинството учени, безусловно, ще продължават да настояват, че еволюцията е факт, даже и без да са убедени в нейния дарвинистки механизъм, но в резултат на това, че „забиването на клина” ще окаже своето въздействие на културата като цяло, техните претенции ще започнат да бъдат виждани от по-широк кръг хора такива, каквито те са в действителност: философски и религиозни претенции. В такава ситуация пред християните се открива възможността за избор, от вече по-благоприятни позиции, на своя философия. С крушението на материалистическия дарвинизъм те имат възможността да разберат, че техният избор се основава не на „науката”, която не е в състояние да каже с увереност нищо за произхода на света и човека, а на това, в какво те желаят да вярват.
За тези, които избират вярата в Христа, отхвърляйки вярата в този свят, опровержението на натуралистическата дарвинистка еволюция е само началото. (Даже Кен Уилбър е преодолял тази бариера!) Истинската вяра в Христа означава пълен отказ от самата същност на еволюционната философия, която сама преодолява пределите на дарвинизма и в действителност представлява „ключ към философията на антихриста”. Когато самата тази основополагаща философия бъде отхвърлена, отпада не само идеята за биологическата еволюция (била тя натуралистическа или „направлявана от Бога”), но също така и другите логически следствия от еволюционната философия, включително еволюционно-униформисткия принцип в законите на природата, нейната времева скала и еволюционната космогония.
На този етап работата, извършвана от научните креационисти, оказва решаващо въздействие. Тези учени са, както справедливо бяха наречени, „острието на „клина” на Филип Джонсън”. Тяхната „ограничена” позиция на върха на острието ги направи
„якоже отреби миру быхомъ, всемъ попрание доселе” (
Станахме като измет на света, измет за всички досега.”) (1 Кор. 4, 13) в очите на този свят, но те претърпяват това по своята най-искрена преданост към Христа. В съответствие с основите на християнското богословие, техният модел на произхода на света е единствено последователният и разумен научен модел. Бидейки апологети на сътворението, те отблъскват настъплението не само на положенията на биологическата еволюция, но и на всякакъв род продукция на еволюционната философия като цяло в областта на науката, като се започне с униформисткия сценарий на „милиардите години”. Ако този сценарий отговаряше на истината, то даже идеята за Бога-Творец, който в продължение на милиарди години „постоянно заменял умиращите видове с нови видове”, би напомняла за слабото, изтощено, „трудещо се” божество на „съзидателната поява” на Кен Уилбър. Ако действително съществуваха милиарди години животински живот и милиони години „хоминиди”, преди да се появи човекът, то цялото значение на благото на първосъздадения свят, на смъртта, дошла в света чрез греха на първия човек, изкуплението на света от Христос, би загубило своята чистота, ако не би и изчезнало съвсем. От друга страна, ако, както говорят Библията и Библейските креационисти, Бог е сътворил човека в началото, ако действително Христос говори истинно, че „Сотворивый искони, мужеский полъ и женский сотворилъ я есть” („... Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори...”) (Мт. 19, 4), ако действително цялата вселена е създадена заради човека, и човекът я населява до края на този век, ако ние и днес можем да установим нашето родословие от първите мъже и жени, сътворени от самата Божия ръка при създаването на света преди няколко хиляди години, тогава, наистина, колко близък е Бог! Колко решаващо значение придобива човешкият живот, колко безотлагателно става нашето решение за вечната ни участ! Колко безценен става нашият живот, и каква цена придобиваме ние в ръцете на Всемогъщия Бог, Който е привел всичко от небитие в битие заради нас за Шест Дни! Даже след като човекът се отвърнал от своя Творец и по негова вина в света влезнала смъртта, Самият Творец се въчовечил и приел върху Себе Си смъртна присъда поради любовта към Своето безценно творение, човека.
На основата на такава безкомпромисна християнска вяра в сътворението и изкуплението светите Отци положили началото на нашето разбиране и го издигнали още по-високо, хрърляйки светлина върху Божественото познание (
theoria), върху книга Битие. Никъде в света не съществува такъв безценен камък на богословската мъдрост за произхода на света и човека, какъвто притежават светите Отци, които сами го намерили в непогрешимото повествование за сътворението на света, бидейки просвещавани от светлината на Божествената Премъдрост, която този свят не позна. Имайки такива носители на Божествената светлина като светите Отци, нито един съзнателен православен християнин не ще остава в съмнение или неведение за своя произход, защото светите Отци са оставили безценни богословски тълкувания – доколкото човешкият ум е способен да ги вмести – за това как човекът и целият свят са дошли в битие.
Благодарение на светоотеческото богословие ние сме оградени от лъжливото обожествяване на човека и тварите, което преминава през цялата езическа и неоезическа философия. Ние сме оградени от заблужденията, че можем да се слеем с Трансличностния Абсолют и от екзалтираните скокове в природния лъжемистицизъм и поклонението на земята; защото на нас ни е дадено нещо много по-славно. Творенията на Отците на нашата Църква възстановяват нашия ум и сърце до познанието за истинната Личност на Живия Бог, Който е по-близо до нас, отколкото нашето собствено дихание, Който по Своето свободно изволение, а не по необходимост, е пожелал нашето битие, сътворявайки ни от нищо, Който по Своята природа и същност е „друг”, в сравнение със Своето творение, и Който е Вседържител на Своето творение във всеки момент на битието му чрез Своето Всемогъщество, посредством Своята Нетварна благодат (енергии), проникваща през всичко съществуващо, без да се смесва с нищо. Макар и да знаем, че ние не сме нито Бог, нито част от Него, но познаваме, че нашият жив Бог ни призовава към съкровено общение с Него, чрез участие в живота на Неговата благодат, че ние сме призвани да станем Негови чеда не по природа и рождение (Един само Христос е Син Божий), а по благодат и възприемство. Ние сме призвани не към измамната слава, към която се домогваше сатаната, за което и беше низвержен в ада, но към истинската власт
„чадомъ Божиимъ быти”
(Ин. 1, 12), към възкресение за вечно блаженство.
Благодарение на светите Отци, ние познаваме пълнотата на величието на човека, такъв, какъвто той е бил първоначално сътворен: това, което Свещеното Писание нарича „образ Божий” в човека. Истинният Бог на християните е така неизмеримо дълбок в Своята сила и величие, че даже Неговият образ в човека – макар и да е абсолютно нищо в сравнение с Божествената природа – все пак е по-велик, отколкото жалкият „Бог” на теистичната еволюция или „съзидателната поява”.
В заключение, в Свещеното Писание, осветлено за нас от светите Отци, ние виждаме творението в нова светлина, каквото то е в действителност. Ние виждаме младостта на земята, току що сътворена за човека, макар и вече подложена на тление, заради греха на човека. Даже посред разложението и тлението ние можем, чрез светлината на християнското съзерцание, да различим очертанията на този първоначално сътворен свят и да познаем какво предназначение му е било подготвяно, и ние можем да видим безчисленото количество създания - как те са били призовани към битие от Божията воля, как цялото творение „стене” в очакване на своето изкупление и обновление, когато светът ще бъде създаден отново, когато самата природа на материята ще бъде изменена, и когато със силата на Христовото Възкресение ние също ще се вдигнем във възкресена плът.