сряда, 10 юни 2009 г.

БИТИЕ: СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА И ПЪРВИТЕ ВЕТХОЗАВЕТНИ ХОРА (Гл.V, РАЯТ)

ГЛАВА V

РАЯТ

(Бит. 2, 8-25)

2, 8 „И насади Господь Богъ рай во Едеме на востоцехъ, и введе тамо человека, егоже созда.” („И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде.”)

Говорейки за рая, където е обитавал Адам до грехопадението, ние подхождаме към един фин и тайнствен предмет, който в същото време се явява необходимият ключ към разбирането на цялото християнско учение. Този рай, както ще видим, е не просто това, което е съществувало до грехопадението; той е също така (в малко по-различна форма) и целта на целия наш земен живот – блаженото състояние, в което се подвизаваме да се върнем и на което ще се наслаждаваме в пълнота (ако се окажем в числото на спасените) след края на този паднал свят.

За това, нашето знание за рая е в някакъв смисъл по-пълно от това на Шестоднева; но в същото време той има тайнствена природа, поради което е много трудно да кажем за него нещо „точно”.

Да видим какво казват за него светите Отци.

Свет. Амвросий в първата глава на своя трактат за рая напомня, че трябва да бъдем много внимателни при обсъждането на „мястото” на рая и неговата природа:

„Приближавайки се до този предмет, аз изглежда съм обзет от необичайно усърдие в моето изследване да разясня явленията отнасящи се до рая, неговото място и неговата природа на тези, които жадуват за това знание. Всичко това е още по-забележително, след като и самият апостол не е знаел бил ли е в тяло или извън тяло, макар и да казва, че „восхищена бывша таковаго до третияго небесе.”(2 Кор. 12, 2) („беше грабнат и

отнесен до трето небе.”). И отново той казва: „Вемъ такова человека, аще въ теле, или кроме тела, не вемъ: Богъ весть, яко восхищенъ бысть въ рай, и слыша неизреченны глаголы, ихже не леть есть человеку глаголати.” (2 Кор. 12, 3-4)(„И зная тоя човек (с тяло или без тяло не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори.”) Ако раят, следователно, е от такова естество, че единствено Павел, или някой подобен на Павел, едва би могъл да го види, бидейки жив, и въпреки това не е бил способен да си спомни, в тяло ли го е видял или извън тяло, и още повече – да чуе слова, които му е било забранено да открива – ако всичко това е истина, как ще бъде възможно за нас да открием местонахождението на рая, който ние не сме способни да видим и даже да бихме успели да го видим, би ни било забранено да споделяме тези сведения с някой друг? И още – щом Павел е трябвало да избягва самопревъзнасянето, причинено от величествеността на откровението, то колко повече трябва да се подвизаваме ние, да не се стремим прекалено много да разкриваме това, което води до опасност, причинявана от самото това откровение! И така, не би трябвало да се разсъждава леко за рая.” („Paradise, ch. 1, pp. 287-288)

Въпреки това, независимо от тези трудности, има определени неща, които, като изтълкувани от светите Отци, ние можем да знаем.

Преди всичко, раят не е просто едно духовно явление, което може да бъде съзерцавано във видение, както го е виждал апостол Павел; той е също така и част от земната история. Писанието и светите Отци учат, че отначало, до грехопадението на човека, раят е бил именно тук, на земята. Свет. Амвросий пише:

„Забележи, че Бог е поместил човека (в рая) не по отношение на Божия образ, а по отношение на човешкото тяло. Безтелесният не съществува на някакво място. Той е поместил човека в рая, точно така, както е поместил слънцето на небесата.” („Paradise, ch. 1, p. 289).

Същото учи и свет. Иоан Златоуст:

„Заради това и блаженният Мойсей е записал и името на това място (Едем), за да не

могат обичащите пустословието да мамят простодушните слушатели и да казват, че раят е бил не на земята, а на небето, и да бълнуват подобни митологии… И като чуеш…, че насади Господь Богъ рай во Едеме на востоцехъ, то думата „насади” разбирай за Бога благоприлично, т.е., че Той е заповядал; а относно следващите думи вярвай, че раят наистина е бил сътворен и то на същото това място, където посочва Писанието… И думата „введе” ще разбираме така, както ако би било казано: заповядал на човека да живее там; така че и съзерцаването на рая и пребиваването в него да му доставят велико удоволствие и да възбуждат в него чувство на благодарност.” („Беседы на книгу Бытия”, ХІІІ, 3-4, сс.105-106)

2, 9 „И прозябе Богъ еще отъ земли всякое древо красное въ видение и доброе въ снедь, и древо жизни посреде рая, и древо еже ведети разуметелное добраго и лукаваго.”

(“И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посреде рая, и дървото за познаване добро и зло.”)

Преп. Ефрем Сирин разбира връзката на рая със земята толкова буквално, че в своето „Тълкувание върху книга Битие” определя точно, че раят, като място, в което растат дървета, е бил сътворен в третия ден, заедно с останалата растителност и твари (гл. 2, с. 231).

Но каква връзка може да има между този земен рай с произрастващи дървета и очевидно духовния рай, който е видял апостол Павел? Отговор на този въпрос можем да открием в описанието на рая на преп. Григорий Синаит, Отец с много висок духовен живот, който е бил в рая в същото състояние на Божествено восхищение,* както и --------------------

*Състояние, в което подвижникът е „грабнат” от Божествената сила и отнесен в рая. – Бел. на прев.

--------------------
апостол Павел:

„Едем е мястото, където са насадени от Бога всякакъв род благовонни растения. Той не е нито съвършено нетленен, нито съвсем тленен. Поставен посред тлението и нетлението, той винаги има и цъфтящи цветя, и обилни плодове, зрели и незрели. Падащите дървета и зрели плодове се превръщат в благоуханна земя, която не издава миризма на гниене, както дърветата от този свят. Това е от изобилието на благодатта на освещението, която винаги се разлива там.” (Главы о заповедях и догматах, 10, „Добротолюбие” в руския превод, т.5)

От житията на светите и праведни мъже са известни редица случаи, когато тези, които са били грабнати в рая, са донасяли от там истински плодове, например ябълките, донесени от преп. Евфросин готвач, които са били ядени от благочестивите като светиня, притежаваща естество напълно различно от естеството на обичайните земни плодове. („Жития Святых”, сентября 11-ый день)

Поразителен опит от рая разкрива житието на св. Андрей Константинополски, Христа ради юродив (девети век). Този опит е бил записан от разказа на самия светец от неговия приятел Никифор:

Веднъж, по време на сурова зима, когато св. Андрей лежал на улицата замръзнал и близко до смъртта, той внезапно усетил в себе си вътрешна топлина и видял прекрасен юноша с лице, светещо като слънце, който го отвел в рая на трето небе. „По Божествено изволение аз пребивавах в продължение на две седмици в сладостно видение… видях се в прекрасния и дивен рай… с ума и сърцето си се удивлявах на неизказаната прелест на Божия рай и се услаждах, ходейки по него. Там имаше множество градини изпълнени с високи дървета, чиито върхове, люлеейки се, веселяха очите ми, а от клоните им излизаше голямо благоухание… тези дървета не могат да бъдат уподобени по красота на нито едно земно дърво… В тези градини имаше безчислено множество птици със златни, белоснежни и разноцветни криле. Кацнали на клоните на райските дървета те пееха така прекрасно, че от сладкозвучното им пеене аз не помнех себе си…”

И така, раят е бил първоначално земна реалност, сродна на естеството на света, такова каквото е било то до грехопадението на човека, реалност, състояща се от „материя”, разположена между тлението и нетлението, различна от материята на света, такъв какъвто го познаваме сега. Това в точност съответства на естеството на човека до грехопадението, защото „ризы кожаны”, в които той се е облякъл при изгонването от рая (както ще видим), символично означават грубата плът, в която е бил облечен. От това време човекът, в своето по-грубо състояние, вече не е способен даже да види рая

до тогава, до като не се отворят духовните му очи и не бъде „грабнат”, както апостол Павел. Сегашното „място” на рая, останал неизменен по своята същност, е във висшето Царство, което изглежда съответства в буквален смисъл на „възвишеност” над земята; в същност някои свети Отци твърдят, че даже преди грехопадението раят се е намирал на някакво високо място, „по-високо от цялата земя”. (Преп. Иоан Дамаскин, „Точное изложение Православной Веры”, ІІ, 11, с. 75; виж също преп. Ефрем Сирин, „Толкование на книгу Бытия”, гл. 2, с. 231)

С двете дървета – на живота и на познанието на доброто и злото – ще се занимаем по-късно.

2, 10-14 „Река же исходитъ изъ Едема напаяти рай; оттуду разлучается въ четыри начала. Имя единей Фисонъ: сия окружающая всю землю Евилатскую, тамо убо есть злато; злато же оныя земли доброе; и тамо есть антраксъ и камень зеленый. И имя реце вторей Геонъ: сия окружающая всю землю Етиопскую. И река третия Тигръ: сия проходящая прямо Ассиромъ. Река же четвертая Евфратъ.

(„От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на четири реки. Името на едната е Фисон: тя обикаля цялата земя Хавилска, там, дето има злато; златото на тая земя е добро; там има бдолах и камък оникс. Името на втората река е Гихон (Геон): тя обикаля цялата земя Куш. Името на третата река е Хидекел (Тигър): тя тече през Асирия. Четвъртата река е Ефрат.”).

Този откъс подчертава, че до грехопадението раят се е намирал на определено място на земята. Светите Отци забраняват алегорическите тълкувания на тези четири реки. Така, свет. Иоан Златоуст казва:

„Може би, обичащите да говорят от своята мъдрост и тук не допускат нито това, че реките са действително реки, нито това, че водите са именно води, но внушават на тези, които се решават да ги слушат, че те (под имената на реки и води) представляват нещо друго. Но ние, моля ви, нека не отдаваме внимание на тези хора, да заградим за тях слуха си, а да вярваме на Божественото Писание.” („Беседы на книгу Бытия”, ХІІІ, 4, с. 107)

Светите Отци разбират под тези четири реки Тигър, Ефрат, Нил и Дунав (или по думите на други – Ганг); т.е. областта на земния рай се намира в люлката на древните

цивилизации. Ето какво казва в друг свой трактат свет. Иоан Златоуст за този откъс от Писанието:

„ От тук познай, че раят не е бил малка градина, имаща незначително пространство. Него го оросява такава река, че от нейната пълнота изхождат четири реки.” („О творении мира”, V, 5, „Творения”, ч. 6, СПб., 1900, с. 791).

Да се разсъждава за това как едната райска река се е разделяла на четири реки, които, такива каквито ги познаваме сега, извират от четири различни места, би било безплодно. Днешният свят е така различен от света преди грехопадението, и даже от допотопния свят, че не следва да се поставят такива географски въпроси.

Това, което представлява голяма трудност за нашата съвременна мисловна нагласа, оформена от буквалистката наука, е въпросът: как могат Отците да говорят, без да правят разграничение между рая като географско място (до грехопадението), и рая като духовна обител на праведните (в сегашното време)? Така, свет. Иоан Златоуст говори в току що цитирания трактат, че райската река е била толкова пълноводна, защото е била приготвена също и за патриарсите, пророците и другите светии (започвайки от Благоразумния разбойник – Лк. 23:43). Очевидно нашите съвременни представи са станали твърде дуалистични: ние твърде леко делим нещата на „дух” или „материя”, докато в същност действителността на рая е причастна и към двете.

2, 15 „И взя Господь Богъ человека, егоже созда, и введе его в рай сладости, делати его и хранити.”

(„След това Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина, да я обработва и да я пази.”)

В този откъс, както това се тълкува от светите Отци, може да се разбере нещо за духовните занимания на Адам в рая. До грехопадението не е имало нужда от физическо обработване и отглеждане на райската градина; това се отнася към духовното състояние на Адам. Свет. Иоан Златоуст пише (неговото учение съвършено съвпада с учението на преп. Ефрем Сирин, виж „Толкование на книгу Бытия”, гл. 2, с. 232):

Делати. Кое е това, което не е достигало в рая? Но дори и да е бил нужен работник, то от къде би се взел плуг? Откъде биха се взели другите земеделски оръдия? Божието дело се е състояло в това да се вършат и пазят заповедите на Бога, да се остава верен на

заповедите… Както да се вярва в Христа е дело Божие (Ин. 6, 29), така е било дело и да се вярва на заповедта, че ако се докосне (до запретеното дърво), ще умре, а ако не се докосне, ще живее. Дело е било съблюдаването на духовните слова… Делати, се казва, его и хранити. От кого да го пази? Разбойник не е имало, минувач не е имало, злоумишленик не е имало. От кого да го пази? Да го пази за самия себе си; да не го загуби чрез престъпване на заповедта; да пази за себе си рая, като съблюдава заповедта.” („О творении мира”, V, 5, с. 791)

Свет. Григорий Богослов разкрива и едно по-дълбоко разбиране на този райски труд:

„Този човек… Бог поставил в рая… да обработва безсмъртните растения – може би, божествените помисли, както простите, така и по-съвършените.” („Второе слово на Пасху”, VIII, с. 129).

Въобще, аскетическите Отци отнасят „обработването” и „пазенето” към духовния труд на молитвата. Така, преп. Нил Сорски, като коментира едно тълкувание, принадлежащо на древния преп. Отец Нил Синайски, пише:

„Този свети Отец е привел това от древността – да се работи и пази; защото Писанието казва, че Бог, след като сътворил Адам, го е заселил в рая, да го обработва и пази. Тук свети Нил Синайски нарекъл райска работа молитвата, а пазене – предпазването от злите помисли след молитвата.” (преп. Паисий (Величковский), „Об умной или внутренней молитве”, гл. 2, М., 1902, с. 19)

А преп. Паисий (Величковски), на свой ред коментирайки тези двама Отци, пише:

„От тези свидетелства става явно, че Бог, създавайки човека по свой образ и подобие, го въвел в рая на сладостта, да обработва безсмъртните градини, т.е., най-чистите, най-високите и съвършени Божествени мисли, според свети Григорий Богослов. И това означава не нещо друго, а да пребивава, като чист по душа и сърце, в съзерцаемата единствено с ума, свещенодействаща благодатна молитва, т.е., в сладчайше видение на Бога, и мъжествено, като зеницата на окото си, да я пази като дело райско, така че тя никога да не намалява в душата и сърцето. За това е велика славата на свещената и Божествена умна молитва, чието начало и съвършенство Бог е дал на човека в рая: от тук тя има и своето начало.” (пак там, сс. 19-20)

2, 16-17 „И заповеда Господь Богъ Адаму, глаголя: от всякаго древа, еже въ раи, снедию снеси, отъ древа же, еже разумети доброе и лукавое, не снесте отъ него, а въ оньже денъ снесте от него, смертию умрете.”

(„И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш.”)

Ако някой се изкушава от желанието да намери алегория в разказа за сътворението и рая, на него никъде не му предстои по-силно изкушение, отколкото по отношение на тези две дървета: „жизни” и „еже разумети доброе и лукавое”. Въпреки това, целият „реализъм” на светоотеческото тълкувание на книга Битие, също както и фактът, че раят всъщност е бил (и е) „градина” с материални (или полуматериални) дървета, сочи, че тези дървета са били истински дървета; и, както вече видяхме, именно този факт подчертава свет. Григорий Палама, привеждайки свидетелството на свет. Григорий Богослов и другите Отци.

За това, разказът за изкушението в рая не е алегория, не е духовен урок под формата на приказки за градината, а е историческо повествование за това, което действително се е случило с нашите първи предци. Разбира се, това което се е случило е било на първо място духовно събитие, също както и пребиваването на Адам в рая е било, преди всичко, духовно пребиваване (както ясно ще видим това по-долу); но това духовно събитие действително е произлязло чрез вкусването на плода от запретеното дърво.

Двойният аспект на Адамовото пребиваване в рая, материалният и нематериалният, е добре описан от преп. Иоан Дамаскин:

„Някои, разбира се, са си представяли рая чувствен, други пък – духовен. Обаче на мен ми се струва, че, подобно на човека, който е бил сътворен състоящ се от чувствена,

но заедно с това и от духовна природа, така и свещеният негов храм е бил едновременно чувствен и духовен, от двояк вид; защото пребивавайки телом, както вече разказахме за това, в място божествено и прекрасно, духом той живял в по-висше и по-прекрасно място, имайки за свое жилище живеещия в него Бог, Когото имал също и за свой славен покров, и облечен в Неговата благодат се наслаждавал на един само най-сладък плод – съзерцаването на Бога; и подобно на Ангел се хранел от това съзерцание, което именно е и достойно назовано дърво на живота. Защото сладостта на божественото съединение предава на тези, които участват в него, живот не прекратяван от смъртта…” („Точное изложение Православной Веры”, ІІ, 11, сс. 76-77).

На друго място преп. Иоан пише, че Адам,

„живеейки телесно в чувствения рай, на земята, духовно общувал с Ангелите, обработвайки Божествените мисли и хранейки се с тях, бидейки гол вследствие на своята вътрешна простота и безискуствен живот, чрез посредството на тварите се възнасял единствено към Твореца веселейки се и услаждайки се от Неговото съзерцаване.” („Точное изложение Православной Веры”, ІІ, 30, с. 116-117)

Очевидно целта на пребиваването на човека в рая и яденето „от всяко дърво” е била не просто удовлетворяването с наслажденията на това чудесно място, но стремежът към нещо по-високо и подвиг заради него; самото наличие на дървото за познаване на добро и зло и заповедта да не се вкусва от него сочи на предизвикателство и изпитание, което човекът трябва да издържи, за да се изкачи по-високо. Преп. Иоан излага изкачването към съвършенството, предстоящо на Адам в рая така:

„Бог казва: „Отъ всякаго древа, еже въ раи, снедию снеси”, като че ли, мисля, обявявайки: „Чрез посредството на всички творения се възвисявай към Мен, Твореца, и от всичко събери за себе си един плод – Мене, Който Съм истинския живот; всичко да ти принася плод; живота и наслаждението в Мене прави за себе си начало на своето

собственото битие. Защото по такъв начин ще бъдеш безсмъртен…” Бог е сътворил човека … живо същество, което тук, т.е. в настоящия живот, е ръководено по определен начин и преминаващо в друго място, т.е. в бъдещия век; и – висша степен на тайнството! – вследствие на своя стремеж към Бога, ставащо Бог; обаче ставащо Бог в смисъл на участие в Божествената светлина, а не защото преминава в Божествената същност.” („Точное изложение Православной Веры”, ІІ; 11-12, сс. 78-80).

По такъв начин раят, пък и целият земен живот на човека е бил създаден от Бога, по думите на свет. Василий, като „най-вече училище и място за образоване на човешките души” (Шестоднев, І, 5, с. 11). Отначало на човека е бил предоставен пътят на възхождане от слава в слава, от рая, към положението на духовен обитател на небесата, чрез упражнения и изпитания, които Господ би му изпращал, започвайки със заповедта да не вкусва единствено от дървото за познаване на добро и зло. Човекът е бил поместен в рая, като в състояние промеждутъчно между небесата, където могат да обитават само чисто духовните, и земята, способна на тление – тленна тя е станала, както ще видим, заради неговото грехопадение.

Какво е било тогава дървото за познаване на добро и зло и защо то е било забранено за Адам? Според класическото тълкувание на свет. Григорий Богослов, в рая Бог е дал на Адам

„закон за упражняване в свободата. Законът е бил заповедта: от кои растения да се ползува и до кое растение да не се докосва. Последното е било дървото на познанието, и е насадено то не злонамерено, и е забранено не от завист (да не се отварят тук устата на богоборците и да не подражават на змията!); напротив, то е било добро за употребяващите го благовременно (защото това дърво, по моето мнение, е било съзерцанието, към което могат да пристъпват безопасно само опитно усъвършенствалите се), но не е добро за още неукрепналите и за неумерените в своето желание, подобно на това както съвършената храна не е полезна за слабите и нуждаещите се от мляко.”(„Второе слово на Пасху”, VIII, с. 129)

A преп. Иоан Дамаскин пише:

„Дървото, пък, за познаване и на доброто, и на злото е разглеждането на едно многоразлично зрелище – познаването на собствената природа, което е прекрасно за хора съвършени и стоящи твърдо в Божественото съзерцание, тъй като разкрива великолепието на Твореца; то е прекрасно за хора, които не са застрашени от преминаване в друго, по-лошо състояние, тъй като по силата на продължителното упражняване са привикнали към такъв род съзерцание; но то съвсем не е прекрасно за хора още млади и в голяма степен подвластни на сластолюбиви желания, които обикновено ги привлича към себе си и ги разсейва грижата за собственото тяло, вследствие на тяхното неустойчиво пребиваване в това, което е по-превъзходно, и вследствие на това, че те не са се още утвърдили здраво в привързаността към единствено прекрасното.” („Точное изложение Православной Веры”, ІІ, 11, с.77)

За да обощим православното учение за тези две райски дървета, ще приведем думите на свет. Иоан Златоуст:

„Дървото на живота се намирало всред рая, като награда; дървото на познанието, пък – като предмет на състезание и подвиг. Опазвайки заповедта относно това дърво, ти получаваш награда. И виж колко е дивно това – навсякъде в рая цъфтят дървета, навсякъде - изобилни плодове; и само по средата са тези две дървета като предмет на борба и упражнение.” („О творении мира”, V, 7, сс. 793-794)

Тази дълбока тема е тясно свързана с нашата човешка природа. Действително, днес ние виждаме в човешкия живот нещо от това същото изкушение, което е постигнало Адам. Макар и Адам тогава все още да не е бил паднал – и в това отношение неговото състояние се е отличавало от нашето днешно състояние – въпреки това, положението му напомня положението на младия човек на възраст шестнадесет, седемнадесет или осемнадесет години, който е възпитан в доброто, а след това встъпва във възраст, когато сам трябва да направи избор – да живее ли с добра воля или не. Това става така, защото вие сте свободни и, следователно, трябва да има избор. Необходимо е съзнателно да се желае да се върши добро. Не може просто да бъдете добри, защото някой ви говори да бъдете добри. Рано или късно вашата свободна воля ви задължава активно да избирате доброто, или иначе то няма да стане част от вас самите. Това се отнася за всеки, освен, разбира се, за детето, което умира малолетно.

За това, когато се достига възрастта, в която човек става възрастен, тогава по необходимост се изправяме пред избора на Адам: или свободно да изберем да вършим доброто, или да извършим грешката да встъпим в злото, в греховния „живот”.

Светите Отци казват, че дървото за познаване добро и зло означава нещо само за зрелите хора. Тъй като ние имаме свобода, то няма как да нямаме знание за злото. За нас остава изборът – да имаме знание за злото по грешките на другите или да получаваме това знание преодолявайки злото.

На всекиго, за да стане той зрял християнин и да се утвърди в извършването на доброто, му е нужно знание за злото. Трябва да се знае какво е избрано да не се върши. И такова знание може да се придобие без собствено падане в тежки грехове, ако сте избрали за себе си да се учите от примера на другите. Ако вие сте в състояние да видите и разберете почти толкова ясно, както ако това би бил ваш собствен опит, когато някой извършва тежка грешка, падайки в грях, и ако вие сте в състояние да видите резултата от този грях, тогава това може да стане част от вашия опит, без собствено падане в грях.

Това, очевидно, е могъл да направи и Адам. Ако той беше противостоял на изкушението, би могъл да разбере, че това е изкушение, т.е., че всичко е далеч не толкова съвършено и че на неговия път стои този, който желае да го улови. Тогава, ако би се приближило второ изкушение, той би видял змията (или каквото и да би използвал дяволът), която му готви падението.

Тогава той би започнал да разбира, че съществува и зло – зла воля, която го тласка към желание, чрез което ще загуби рая. Той би могъл да получи знание за злото и по такъв начин, без да вкусва от това дърво, противопоставяйки се на изкушението.

Самото дърво е било познание за злото, тъй като да се яде от него е означавало да се наруши заповедта. Адам е узнал за злото чрез непослушанието. Той е избрал пътя на греха и по такъв начин за него се е открил горчивият опит, какво означава да живееш в злото, а след това да се каеш за това зло и да се върнеш към благото.

Такъв е пътят, който е избрал Адам; и за това цялата наша природа е била изменена. Всеки човек е свободен – също като Адам – но ние вече сме родени в грехове. Даже малките деца са пълни с всякакъв род зло. Обаче истинското зло не се явява до този момент, в който някой съзнателно избира злото. И този избор принадлежи на зрялата възраст.

По такъв начин, в определен смисъл, всеки вкусва от това дърво, а ако се отказва да яде от него, се отправя по пътя към добродетелта. За съжаление, превесът в повечето случаи не е на страната на живота без падане в грехове, макар и да има основателна причина за такъв избор. Ние виждаме сега, че злото е навсякъде около нас, но имаме наставниците и светите Отци, които ни удържат на пътя към доброто. Човек може да бъде възпитан в християнството, както преп. Сергий Радонежки или други светии, които са живели в манастирите от самото си детство, и тогава човек е заобиколен от добри примери. Той може да види резултатите от греха в другите и може да избере за себе си пътя да не постъпва така. Теоретически това е напълно възможно. В горчивата практика, обаче, се получава обикновено така, че ние вкусваме от това дърво, съгрешавайки сами.

2, 18-20 „И рече Господь Богъ: не добро быти человеку единому; сотворимъ ему помощника по нему. И созда Богъ еще от земли вся звери сельныя и вся птицы небесныя, и приведе я ко Адаму видети, что наречетъ я, и всяко еже аще нарече Адамъ душу живу, сие имя ему. И нарече Адамъ имена всемъ скотомъ, и всемъ птицамъ небеснымъ, и всемъ зверемъ земнымъ; Адаму же не обретеся помощникъ подобный ему.”

(„И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник нему подобен. Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове; но за човека не се намери помощник, нему подобен.”)

В този откъс също не следва да търсим „противоречия”, каквито мислят, че откриват учените-рационалисти – сякаш този текст уж описва сътворението на животните след сътворението на човека, противоречейки на реда на сътворението в първа глава.

Предмет на дадения откъс се явява наричането на имената на животните от Адам, и само между другото се упоменава, че животните са били вече сътворени от Бога, и че те не са били „помощници” на Адам, такъв би могъл да бъде само някой еднакъв с него по естество (т.е. жената, както е упоменато в следващите стихове).

Животните са доведени до Адам, защото тяхното място не е в рая, а на земята извън него; раят е предназначен за обитаване единствено от човека – предуказание за това, че човекът единствен от всички земни същества е предназначен за Небесното Царство, към което той може да възходи от рая чрез пазене на Божиите заповеди. Преп. Иоан Дамаскин пише, че раят е

„Божествено място и жилище, достойно за този, който е създаден по Божия образ; в него не е пребивавало нито едно от безсловесните същества, а само човекът – създанието на Божествените ръце.” („Точное изложение Православной Веры”, ІІ, 11, с. 75)

А свет. Иоан Златоуст учи:

„На Адам е била дадена цялата земя, а избрано негово жилище е бил раят. Той е можел да ходи и извън рая, но намиращата се извън рая земя е била предназначена за обитаване не от човека, а от безсловесните животни, четирикраките, зверовете, гадовете. Царствено и владетелско жилище за човека е бил раят. За това и Бог е довел животните до Адам – защото те са били отделени от него. Робите не винаги предстоят пред господаря, а само когато има нужда от тях. Животните са били наречени, и веднага отдалечени от рая; в рая останал само Адам.” („О творении мира”, VI, 1, с. 799)

Светите Отци тълкуват напълно буквално наричането на имена на животните от Адам и виждат в това указание за господството на човека над тях, за неговата ненарушена хармония с тях, за премъдростта и ума на първия човек, далеч превъзхождащи всичко, което от тогава насам е притежавал човекът. Преп. Ефрем пише за това:

„Казаното: „Приведе я ко Адаму”, показва мъдростта на Адам, и този мир, който е съществувал между животните и човека, докато човекът не престъпил заповедта. Защото те се събрали при човека като при изпълнен с любов пастир; без страх по родове и видове преминавали пред него на стада, без да се боят от него и без да треперят едни от други… За човека не е невъзможно да измисли малко количество имена и да ги запомни. Но превишава силите на човешкото естество, и трудно е за него в един час да измисли хиляди имена, и на последните от наименованите да не даде имена еднакви с тези на първите… (Това) е вече Божие дело; а и ако е извършено от човека, то това му е дадено от Бога.” („Толкование на книгу Бытия”, гл. 2, сс. 233-234)

Иначе казано, това е било признак на истинска Божествена мъдрост у Адам. Свет. Иоан Златоуст пише:

„Бог прави това, за да ни покаже великата мъдрост на Адам… и още за това, за да бъде показан знакът на владичеството в наричането на имената… Помисли за това каква мъдрост е била нужна, за да бъдат дадени имена на толкова породи птици, влечуги, зверове, скотове и прочие безсловесни…, на всички тях да им бъдат дадени имена и при това имена собствени и съответстващи на всяка порода… Помисли… за това, че и лъвовете, и леопардите, ехидните, и скорпионите, и змиите, и всички други, още по-свирепи животни, дошли при Адам като при господар, с пълна покорност, за да получат от него имена, и Адам не се е уплашил от нито един от тези зверове… Тези имена, които им е нарекъл Адам, остават и до сега: Бог ги е утвърдил по такъв начин, за да помним постоянно за честта, която човек е получил от Господа на всичко, приемайки под своя власт животните, и причината за отнемането (на тази чест) се приписва на самия човек, който чрез греха е изгубил властта си.” („Беседы на книгу Бытия”, ХІV, 5, сс. 115-116)

Доколкото човекът, както видяхме, има в себе си нещо от естеството на животните, и това животинско естество е станало господстващо в него поради грехопадението, Адамовото наричане на имената на животните указва още и на първоначалното господство на човешкият ум над това низше, страстно естество. Свет. Амвросий пише:

„Полските зверове и небесните птици, доведени до Адам, са нашите неразумни чувства, защото зверовете и животните представляват различни страсти на тялото – както по-силните, така и по-умерените… Бог ти е дарувал властта да бъдеш способен да отличаваш с помощта на трезвото разсъждение вида на всички без изключение предмети, за да те подбуди да разсъдиш за всички тях. Бог ги е призовал всички тях пред твоето внимание, за да осъзнаеш, че твоят ум се явява върховен по отношение на всички тях.” („Paradise, ch. 11, p. 329-330)

2, 21-22 “И наложи Богъ изступление на Адама, и успе; и взя едино отъ ребръ его, и исполни плотию вместо его. И созда Господь Богъ ребро, еже взя отъ Адама, в жену, и приведе ю ко Адаму.”

(„И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.”)

Навярно нито един фрагмент от Битие не би могъл да послужи толкова добре като пробен камък за нашето тълкуване на цялата книга, както този кратък откъс за създаването на Ева от реброто на Адам. Ако ние го разберем така, „както е написано” и както са правили това и светите Отци, за нас няма да възникват трудности с подобно разбиране на останалата част от книгата. Но ако на нас ни е тежко да разбираме с такава простота написаното – а нашият съвременен ум почти инстинктивно въстава против такова просто тълкувание – несъмнено, ние ще намерим в книга Битие още много места, които ще ни бъде трудно да разбираме по начина, по който са правили това светите Отци.

Този откъс се явява също така препъни камък и за тези, които желаят да поддържат еволюционистката гледна точка за произхода на живота и човечеството. Според тази гледна точка, човекът (или най-малко неговото тяло) е потомък на по-низшите от него животни; „бащата” на първия човек , по такъв начин, очевидно, е бил нечовешко създание, близко родствено на висшите маймуни. Цялата същина на еволюционната гледна точка е в това, че човекът и всяко друго живо същество са се развили от по-примитивни организми по известните ни сега (или хипотетични) закони на природата; да допусне еволюцията на първия човек от низшите животни, а след това да му даде жена чрез чудесно изваждане на едно от ребрата му – на такова нещо, разбира се, нито един еволюционист не би се съгласил. Ако Адам е „еволюирал по естествен начин” от

звяр, то с Ева би трябвало да се е случило същото; но ако вие приемате чудесното повествование за създаването на Ева, както то е описано в Битие, с това самото вече вие откривате себе си за разбирането на всички шест дни на сътворението в светоотечески, а не в натуралистически дух.

Какво казват за сътворението на Ева светите Отци? Свет. Амвросий пише:

„Жената е била създадена от реброто на Адам. Не е била създадена от същата тая земя, от която е бил съставен той, за да можем да осъзнаем, че телесното естество на мъжа и на жената е тъждествено, и че източникът на размножение на човешкия род е бил един. По тази именно причина мъжът не е бил създаден заедно с жената, и в началото не са били сътворени двама мъже и две жени, но първо мъжът, а след това жената. Бог е пожелал човешкото естество да бъде установено като единно. И така, от самото начало на човешкото племе, Той е изключил възможността за възникването на множество рязко различаващи се естества… Обърни внимание на това, че Той не е взел част от душата на Адам, но ребро от тялото му, с други думи не душа от душа, но „кость отъ костей моихъ и плоть отъ плоти моея” ще бъде наречена тази жена.”(„Paradise, ch. 10-11, pp. 327, 329)

Свет. Кирил Иерусалимски, стремейки се да направи понятно за новопокръстените християни девственото рождение на Христа, пише:

„От кого е родена в началото Ева? Коя майка я е заченала? Писанието казва, че тя е произлязла от реброто на Адам. И така, Ева се ражда от реброто на мъжа без майка; а от девическата утроба не може ли да се роди младенец без мъж? Женският род дължи благодарност на мъжете, защото Ева получила битие от Адам, без да бъде зачената от майка, но раждайки се само от мъжа.” („Огласительныя поучения”, ХІІ, Творения, СПб., б/г, с.138)

(По-нататък ще видим по какъв начин Църквата вижда паралела между Ева и Дева Мария, и между чудесата на първото сътворение и чудесата на възсъздаването в Христа.)

Свет. Иоан Златоуст, като ни предупреждава, че думата „взя” следва да се разбира по начин подобаващ за Бога, Който няма „ръце”, ясно показва своето буквално разбиране на този откъс:

„Велика е силата на тези думи, тя превъзхожда всеки човешки разум: тяхното величие може да бъде разбрано само ако ги разглеждаме с очите на вярата…. Наложи, е казано, изступление на Адама и успе. Това не е бил обикновен унес или сън; но тъй като премъдрият и благоизкусен Създател на нашата природа искал да вземе едно от ребрата на Адам, то за да не почувства болка и след това да има враждебно разположение към създадената от неговото ребро, за да не възненавиди създаваното живо същество, помнейки болката, за това именно (Бог), привеждайки (Адам) в унес и като че ли заповядвайки му да бъде обзет от някакво оцепенение, навел на него такъв сън, че той съвсем не чувствал какво става (с него)… Вземайки от вече готовото творение една малка част, от нея построил цяло живо същество. Каква е силата на височайшия Художник Бог, че от тази малка част да произведе състава на толкова членове, да устрои толкова органи на чувствата и да образува цяло, съвършено и пълноценно същество, което да може да беседва, и по единството на природата си, да доставя на мъжа велико утешение!” („Беседы на книгу Бытия”, ХV, 2-3. ss. 121-122)

В друг трактат същият Отец пише:

„Как Адам не е почувствал болка? Как не е страдал? Един косъм да бъде изскубнат от тялото и чувстваме болка и дори някой да е потънал в дълбок сън се събужда от болката. А тук се изважда такъв голям член, изтръгва се ребро, а спящият не се пробужда? Бог извлякъл реброто не с насилие, за да не би Адам да се събуди, не го изтръгнал. За да покаже бързината на действието на Твореца, Писанието казва: „взя”.”

(„О творении мира”, V, 8, с. 796)

А преп. Ефрем пише:

„Мъжът до сега бодър, наслаждаващ се на сиянието на светлината и не знаещ какво е

това почивка, сега ляга гол на земята и се предава на съня. Вероятно в съня си Адам е видял това същото, което се е извършвало с него. Когато в един миг е било извлечено реброто, и също така мигновено плътта е заела мястото му, и голата кост е приела пълния вид и цялата красота на жената, тогава Бог я довежда и представя на Адам.” („Толкование на книгу Бытия”, гл. 2, с. 234-235)

Всичко това се е случило в същия ден, в който е сътворен човека, в шестия ден. За нашите ограничени умове създаването на мъжа и жената е също толкова немислимо, чудесно, „театрално”, както и всички Божии създания, когато те са били създадени в началото.

2, 23-24 „И рече Адамъ: се, ныне кость отъ костей моихъ и плоть отъ плоти моея; сия наречется жена, яко отъ мужа своего взята бысть сия. Сего ради оставитъ человекъ отца своего и матерь и прилепится къ жене своей, и будета два въ плоть едину.”

(„И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си). Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът.”)

Тук Адам нарича името на първата жена именно тогава, когато нарича и имената на животните, указвайки в същото време на единството на техните естества, благодарение на нейното произхождане в буквален смисъл от неговото тяло и установявайки брака, защото той пророчески е предвидял, че брачният съюз ще стане необходим заради грехопадението.

Пояснявайки този откъс, преп. Ефрем пише:

”Се, ныне,” т.е. тази, дошла при мене след животните не е такава като тях; те са произлезли от земята, а тя е „кость отъ костей моихъ и плоть отъ плоти моея”. Това е изрекъл Адам или пророчествено, или, както отбелязахме по-горе – според сънно видение. И както всички животни получили в този ден от Адам своите наименования по родове; така и жената, създадена от костта, той нарекъл не със собственото й име – Ева, но с името „жена”, принадлежащо на целия род.” („Толкование на книгу Бытия”, гл. 2, с. 235)

За този същия откъс Свет. Иоан Златоуст казва:

„Откъде… му е дошло на ум да каже това? Откъде е узнал той бъдещето и това, че човешкият род ще се размножи? Откъде му е станало известно, че ще има съвокупление между мъжа и жената? Нали то е станало след падението, а до тогава хората са живели в рая като ангели, не са се разпалвали от похот и от други страсти, не са били обременени от телесни нужди, но бидейки създадени напълно нетленни и безсмъртни, не са се нуждаели даже от прикриване с дреха… Кажи ми тогава, откъде му е дошло на ум да говори това? Не е ли явно, че той, бидейки преди престъпването на заповедта причастен на пророческата благодат, е видял всичко това с духовните си очи?” („Беседы на книгу Бытия”, ХV, 4, сс. 123-124)

И така, виждаме, че Адам не само е притежавал голяма мъдрост, той е и велик съзерцател на истинския свят, на когото е била дадена способността да нарече имената на всички животни. Той е бил също и пророк, който е видял бъдещето.

2, 25 „И беста оба нага, Адамъ же и жена его, и не стыдястася.”

(„И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.”)

Адам и Ева били създадени, подобно на цялото първоначално творение, в цвета на младостта и красотата, имайки вече половото различие, което ще стане необходимо в тяхното паднало състояние, макар между тях да не е имало нито пожелаване, нито страстен помисъл. Това, от гледна точка на Отците, е най-ясното указание за тяхното безстрастие до грехопадението и за това, че умовете им са били насочени преди всичко към славата на горния свят. Преп. Ефрем пише:

„Те не са се срамували, защото са били облечени в слава.” („Толкование на книгу Бытия”, гл. 2, с. 236)

Свет. Иоан Златоуст учи същото:

„Докато не ги е бил надмогнал грехът и непослушанието, те са били облечени в слава свише и за това не са се срамували; след нарушаването на заповедта е произлязъл и срамът, и съзнанието за голота.” („Беседы на книгу Бытия”, гл. 2, с. 236)

А преп. Иоан Дамаскин пише:

„Бог е искал ние да бъдем също такива безстрастни, защото това е свойствено на най-високото безстрастие.” („Точное изложение Православной Веры”, ІІІ, 11, сс. 75-76)

Нека сега да направим равносметка на състоянието на Адам чрез думите на един от по-новите Отци – преп. Серафим Саровски:

„Адам е бил сътворен неподлежащ до тогава на действието на нито една от сътворените от Бога стихии, така че нито водата е можела да го удави, нито огънят го е горил, нито земята е можела да го погълне в своите пропасти, нито въздухът е можел да му навреди с каквото и да било свое действие. Всичко му е било покорено като на Божий любимец, като на цар и владетел на тварите. И всичко му се е любувало като на всесъвършен венец на Божиите творения. От диханието на живота, вдъхнато в Адамовото лице от Всетворческите Уста на Всетвореца и Вседържителя Бога, Адам до толкова се е преумъдрил, че никога от века не е имало, няма, а и едва ли ще има някога на земята човек по-премъдър и многознаещ от него. Когато Господ му заповядал да нарече имена на всички твари, то на всяка твар той дал такива названия, които обозначават напълно всички качества, цялата сила и всички свойства на дадената твар, които тя има по Божия дар, даруван й при сътворението. Поради този именно дар на свръхестествена Божия благодат, даруван му свише при вдъхването на живота, Адам е могъл да вижда и разбира и Господа, ходещ в рая, и думите Му, и беседата на светите Ангели, и езика на всички зверове и птици, и гадове, живеещи на земята, и всичко това, което сега от нас, като от паднали и грешни, е скрито и което е било така ясно за Адам до неговото падение. Също такава премъдрост и сила, и всемогъщество, и всички останали свети и благи качества Господ дарувал и на Ева…” (С. Нилус, „Великое в малом”, Сергиев Посад, 1911, сс. 190-191)

В някаква степен човек дори и сега може да дойде по Божията благодат в известно подобие на райското състояние, както това може да се види в житията на много светии, изобилстващи с чудеса, невероятни за хората от този свят. Например, житието на Великомъченик и Победоносец Георги (23 април по църк. ст.), който оставал невредим сред най-жестоки мъки и дори смърт, ни напомня Адамовата неуязвимост в рая.

Обаче в падналото състояние човек може да достигне не повече от някакъв отблясък от състоянието на Адам; само в бъдещия век този рай ще ни бъде възвърнат в пълнота, и тогава (ако се окажем в числото на спасените), ние ще видим какво е било (и е) ангелското състояние. Свет. Григорий Нисийски пише:

„А благодатта на възкресението ни възвещава не нещо друго, а възстановяване на падналите в първоначалното състояние. Защото очакваната благодат е възвеждане в първоначалния живот, отново въвеждащо в рая изгонения от него. Ако възстановеният живот е такъв, какъвто е свойственият на ангелите, то очевидно е, че и преди престъплението животът е бил ангелски; за това и нашето възвеждане към първоначалното състояние се уподобява (на възвеждане в състоянието) на ангелите.” („Об устроении человека”, гл. 17)

В православната аскетическа литература, където постоянна цел е нашето възстановяване в рая, неповреденото и безстрастно естество на Адам до грехопадението се поставя като образец и задача на нашия аскетически подвиг. В самото начало на своите „Душеполезни поучения” преп. Авва Доротей пише:

„В началото, когато Бог сътворил човека, Той го поставил в рая… и го украсил с всяка добродетел, давайки му заповед да не вкусва от дървото посред рая. И така, той пребивавал там в райско наслаждение: в молитва, в съзерцание, във всяка слава и чест, имайки здрави чувства и намирайки се в това естествено състояние, в което бил създаден. Защото Бог сътворил човека по Свой образ, т.е. безсмъртен, самовластен и украсен с всяка добродетел. Но когато престъпил заповедта, вкусвайки плод от дървото, от което Бог му заповядал да не яде, той отпаднал от естественото състояние и изпаднал в противоестествено, и пребивавал вече в грях, в славолюбие, в любов към наслажденията на този век и в други страсти, и бил владян от тях, защото сам им се поробил чрез престъплението.” (Сергиев Посад, 1900, І, сс. 19-20).

Осъзнаването на това, че Адамовото състояние в рая е било за човека естествено, и че ние можем да се надяваме по Божията благодат да се върнем към него, е една от най-силните подбуди към аскетически подвиг. Ето защо, това осъзнаване има изключително голямо практическо значение за православните християни, надяващи се да наследят Царството Небесно. Човекът е паднал и раят е престанал да бъде земна действителност и е станал недосегаем за нас; но по Божията благодат, станала достъпна за християните чрез втория Адам, Христа, ние можем да се надяваме да го достигнем.

Даже в нашето паднало състояние не може ли да ни напомни за рая и изгонването ни от него обкръжаващата ни природа? В животните не е трудно да видим страстите, над които ние трябва да бъдем господари, но които в значителна степен ни владеят; а в мирния шепот на гората (където са намерили убежище толкова много подвижници) не можем ли да видим напомняне за сладостния рай, изначално предназначен за наше обиталище и препитание и както и преди, съществуващ за тези, които заедно с апостол Павел са способни да се издигнат, за да го съзерцават?